Школа за магии (Книга втора)

Болдаччи Дэвид

— Бях.

— Значи вие двамата сте истински американци? — каза капитан Шилър. — Помислих си, че вероятно сте от летящите гъсеници на полковник Буров от поредните випуски.

— Не — отговори Холис. — Истински сме.

— Наистина четох за вас, но това вие ли сте? — недоверчиво продължи подполковник Мийд.

— Утре ще получите списанията от миналата седмица, в тях има снимки. Ще дойдат видеокасетите и телевизионните информационни програми от миналата седмица.

— Е, съжаляваме, че ви срещаме тук — сериозно им кимна Шилър.

— И ние съжаляваме, че сме тук — отговори Холис. Чувстваше, че имат да го питат за

много неща, едно от които беше Додсън, но сега не беше подходящото време за това. — Скоро ще си поговорим — каза Холис.

Те кимнаха. Буров се раздели набързо с инструкторите и поведе Холис и Лиза по-нататък.

— Както виждате — каза той, — къщите тук са американски. Освен това в едно друго подземно съоръжение имаме няколко тренировъчни обекта — американска кухня, няколко делови и професионално специализирани бюра, стаи, пълни с американска апаратура, и така нататък. Ще ви ги покажа някой друг ден. Но в обучението ни се акцентува главно на нюансите в езика и културната среда: изражение на лицето, облекло, междучовешки отношения и други неща в този дух. Ежедневните неща като супермаркетите и бензиностанциите лесно се научават и в самите Съединени щати.

— Например как се пуши цигара — каза Холис.

Буров повървя мълчаливо и след малко отговори:

— И дребната грешка може да се окаже фатална. — А после продължи: — Един от основните ни проблеми явно е изражението на лицето. Много странно, лицето е нещо толкова индивидуално, а същевременно хората от различни култури изразяват различните неща по различен начин чрез мимиката на лицето.

— Московчаните винаги имат израз на тихо отчаяние — отбеляза Лиза, — освен когато са пияни, тогава изглеждат меланхолични. Никога не се усмихват, само на децата си.

— Така ли? — каза Буров. — Знаете ли, никога не съм го забелязвал. Но точно в това е въпросът. Вие сте го забелязали. Другата голяма трудност е английският език. Броят на думите е огромен. Имате близо половин милион думи. Ние имаме по-малко от сто хиляди. Английският определено е много богат език. Завиждам ви за езика, с изключение на правописа и граматиката.

Буров продължи да говори, докато вървяха по покритата с трупи пътека през гората.

— Сега си спомням една история с един от нашите випускници, който неотдавна пристигнал в Америка и изпаднал в затруднено положение пред автомат за празни кутии от напитки — каза Буров. — Изглежда, че е сложил пълна кутия с кола в автомата, въпреки че изобщо не ми е ясно защо го е направил. — Той се усмихна при мисълта за случката, след това добави. — Предполагам, че е нещо като разчитането на снимки от сателитите. Виждате всичко, но не е като да сте на земята. Трябва сами да стъпите на място и да вдишате въздуха на страната, да усетите ритъма на живота й, за да я опознаете истински.

— А какво става, ако я опознаете и обикнете? — попита Лиза.

— Това може да се превърне в проблем — отговори Буров. — Но сме отработили този въпрос. Пак посредством илюзия. Нашите възпитаници са лоялни към нас, но ние им вдъхваме чувството, че и в Америка са под постоянно наблюдение. Знаят също така, че се грижим много добре за семействата им тук. Разбирате ли?

— Полковник, вие определено владеете отлично тънкостите на нашия език — отбеляза Холис.

— Благодаря.

Те отново прекосиха главния път и поеха по пътека, която минаваше зад Пост 000 и се спускаше по един полегат склон надолу през гората.

— Сега опитваме нещо ново — каза Буров. — Випускници на школата, които са прекарали поне шест години в Америка, се връщат тук като инструктори. Този проект трябва да продължи и да се развива, не можем вечно да разчитаме на чуждестранни инструктори. — И добави: — Петър Велики накрая също го е осъзнал. В началото е довел твърде много чужденци. Това е историята на страната ми — опитваме се да присадим западните познания и култура на тази необработена земя. Но в крайна сметка получаваме това, което искаме от Запада, и продължаваме да развиваме тези знания на местна почва. Школата няма да умре, защото чуждестранните преподаватели умират, както е станало по времето на Петър Първи. Ние ще обучим наши преподаватели да обучават и те ще подготвят другите. Някой ден това училище ще произвежда две хиляди американци годишно. До края на века във вашата страна ще има пета колона, чийто обхват и влияние ще позволят на Съветския съюз да се превърне тихомълком в един от акционерите на Америка, а някой ден може да станем и председатели на управителния съвет.

Холис и Лиза не отговориха. Буров ги поведе към дървена къща, построена в стил Кейп Код, със зелени капаци на прозорците и покрив от кедрови греди.

— Това беше жилището на майор Додсън. Можете да го ползвате през следващата седмица, докато вземете решение за бъдещето си. Заповядайте.

Буров отвори вратата и ги подкани да свалят канадките си, след това включи няколко от подвижните електрически печки в помещението. Посочи на Холис подготвената камина и той запали огъня.

Холис огледа стаята. Беше обзаведена в селски стил, но много удобно. Разгледа книгите на етажерката до огнището и видя, че вкусовете на Додсън клоняха към романтичните истории и криминалните произведения.

— Тази врата води към малка кухня — каза Буров на Лиза. — Там ще намерите чаши и нещо за пиене.

— Така ли?

— Ще бъдете ли така любезна да ни приготвите по нещо за пиене? — попита Буров след кратко колебание.

Лиза го изгледа недружелюбно и отиде в кухнята.

— Тази жена е много… независима — каза тихо Буров на Холис. После добави: — Американка. Как се оправяте с тях?

— Интересни са — каза Холис.

— Те са разглезени кучки. — Буров седна в креслото близо до огъня. — Зимата дойде. Свикнахте ли с руската зима?

— Почти напълно. Получих наградата „Джоуел Барлоу“.

— Да, чух този запис.

Холис не отговори.

— Не разбрах всичко, но трябва да ви кажа, че бях вбесен. Беше обидно, злонамерено и изпълнено с омраза.

— Наистина бе проява на лош вкус — съгласи се с него Холис. — Може би не трябва да подслушвате какво си говорят другите.

— Приятелката ви харесва Русия.

— Но не и хората, които управляват Русия сега.

— Сега и завинаги.

— Не мисля така, полковник Буров.

— Бъдете реалист, полковник Холис.

— Опитвам се.

Буров сви рамене и добави:

— Мога ли да ви дам един съвет? Опитайте се да я накарате да си затваря устата. Тук сме доста снизходителни, защото това е единственият начин да използваме мозъците ви години наред. Но някои от инструкторите отидоха твърде далеч.

— И вие ги застреляхте.

— Само като крайна мярка — отговори Буров. — Седнете. Не приличате на себе си. Седнете.