Школа за магии (Книга втора)
Шрифт:
— Не, струва ми се, че не. Но ще опитам да си спомня.
— Ще го направиш ли? Много ще ти бъда благодарен. Имах двама сина, Тимъти… другия ми Тимъти… и Джош. Вече трябва да са станали зрели мъже. Тим трябва да е на тридесет, а Джош на двадесет и четири. Сигурен съм, че са успели да се оправят. Надявам се също, че Маги се е омъжила повторно. — Ландис прекара ръка по лицето си.
Холис почувства странна празнота в стомаха си.
— Виж, Тим — каза той, — струва ми се, че присъствието ми те
— Не, не. Ей, няма да задавам повече такива въпроси. Вие двамата вероятно също сте малко объркани. Елате да се запознаете с Джейн, жена ми. Рускиня е, но името Джейн й харесва.
— Не, благодаря…
— Хайде. Тя ще ви хареса. Политически затворник е. Истинска антикомунистка. Осъдили са я на тридесет години, но в лагерите това е равносилно на смъртна присъда. Изкарала е там две години, след което й предложили работа тук, защото е учила малко английски в училище. Много бих искал да се запознаете с нея.
— Ще се радваме да я видим — каза Лиза, след като се спогледаха с Холис.
— Чудесно. — Те тръгнаха към къщата и Ландис продължи: — Тя е пристигнала тук, я да видим… преди петнадесет години. Срещала се е с най-различни мъже в продължение на две години — всички го правехме тогава. Безумни времена. После постепенно повечето от нас се оформиха на двойки.
Ландис отвори вратата и извика:
— Скъпа, имаме гости.
— О!… Тим, в къщата е пълен безпорядък — извика отвътре един глас на английски със силен руски акцент.
Холис и Лиза се спогледаха, без да знаят дали да се смеят, или да си ходят.
Ландис им посочи пътя към кухнята. Холис забеляза, че холната гарнитура беше поизносена и не отговаряше точно на представата за американски стил. Беше от бяло дърво, произведена през петдесетте години вероятно в Скандинавия. Подът бе покрит с руски паркет от лиственица, а не дъб, застлан с ориенталски килим от някоя от съветските близкоизточни републики. Холис забеляза, че в секцията има нов телевизор „Сони“ с видео и аудиосистема.
Когато влязоха в кухнята, Холис усети, че се озоваха в истинска малка Америка. Кухнята беше добре и доста съвременно оборудвана, а в ъгъла имаше маса за закуска. Единственото нещо, което като че ли липсваше, беше съдомиялната машина. На белия пластмасов плот стоеше кафеварка на „Дженерал Илектрик“. Госпожа Ландис чистеше цвекло на мивката.
— Джейн, това са новите ни съседи — Лиза Роудс и един мой стар боен другар — капитан, не, полковник Сам Холис — каза Ландис.
Джейн Ландис избърса ръце в престилката, погледна ги и двамата, след това протегна ръка на Лиза и каза:
— Здравейте.
Холис реши, че е на около четиридесет. Беше доста привлекателна, добре поддържана жена с прошарена черна коса, подстригана по момчешки. Носеше пуловер с поло яка, карирана шотландска пола и евтини обувки. Холис незабавно си представи късна есен някъде на североизток. Събота следобед, мъжът подготвя дърва за огнището, докато жена му, все още привлекателна независимо от възрастта си, приготвя кафе. През широкия прозорец на кухненския ъгъл за закуска се вижда синът им, който си играе между боровите дървета. Илюзии.
— Значи мръсниците ви отвлякоха и двамата? — каза Джейн Ландис и стисна ръката му.
Холис й се усмихна. Искаше му се да я прегърне.
— Да, мръсниците ни отвлякоха.
— И защо? Всъщност те нямат нужда от особена причина. Сядайте. Нали ще пиете кафе? — Тя сложи четири чаши на масата и отиде към прозореца в ъгъла за закуска, за да донесе захар и сметана. — А какво предвещава за нас вашето присъствие тук? Спасени ли сме, или обречени?
— Мисля, нито едното, нито другото — отговори Холис, докато сядаше. Той вдигна пръст към тавана с жест, който се надяваше тя да разбере незабавно.
— О — каза Джейн Ландис. — Мисля, че след като изминаха петнадесет години, те едва ли се интересуват какво говорим. Вече знаят всичко, което ние знаем. Но може би след вашето пристигане ще започнат да подслушват отново. Така че ще ми отговорите някой друг път. — Тя наля кафе в четирите чаши. — Не е американско, етиопско е. Всеки път, щом притиснат някоя нова държава, те изнасят оръжие, за да получат срещу него някакви продукти. Сега започват да пристигат банани от Никарагуа. Само от Афганистан получаваме ковчези.
— Казах ти, че е върла антикомунистка — каза Ландис, който бе седнал срещу Холис. — Някой ден ще си навлече беля на главата. Така е, нали, Джейн?
— Да вървят по дяволите. Надявам се, че ни слушат. — Тя заговори на Лиза. — Прекарах две години в лагера Кандалакша близо до Мурманск, на север, недалеч от Арктическия кръг. И за какво? Защото написах писмо на тази свиня Брежнев, в което протестирах срещу изпращането на съветски войски в Полша за потушаване на размириците там. Това стана през декември 1970 г. Имам мъж и две дъщери. Съобщили им, че съм умряла в Кандалакша. Никога повече няма да ги видя.
— Съжалявам.
— Да. Ние всички съжаляваме. Съжалявам, че дойдох тук. Ако бях останала в Кандалакша, вече щях да съм мъртва. Просто червата ми се преобръщат, като си помисля, че продължавам да работя за тях. Американците, които са тук, включително и Тим, ги мразят, но ги мразят по някакъв особен, американски начин — в свободното си време, и го изразяват с идиотски мъртвешки хумор. Те просто не могат да си представят как може да ги мрази един руснак.
— Баба ми е била рускиня — отговори Лиза на руски. — Мисля, че ви разбирам.