Сонети
Шрифт:
ще ме прониже смъртно, но така
и моят жребий няма да е лош:
бях твой, ще мра от твоята ръка.
Ще мра щастлив! Но как да знам кога?
Ти може би ме лъжеш и сега?
93
Добре, приемам, верен си ми, ето,
че за любов ще взема някой ден
привидността, та ако не сърцето,
то погледа ти да остане с мен.
В очите ти не ме следи враждата,
но аз не знам обичаш ли ме ти.
Аз знам
бездушни и с безизразни черти…
Но не и ти! По воля на небето,
когато лъжат твоите уста,
дори тогава, с ласка на лицето
ти дишаш непорочна чистота.
Като Адам аз вкусвам цял живот
от този твой горчив, измамващ плод.
94
Но който има власт да нарани,
а не използва тази страшна власт,
и който буди страсти, а стои
като гранит, студен, над всяка страст,
тогова чака вечна благодат
и своя плод му дава в дар земята.
Творец и господар на своя свят,
той властва, без да иска, над сърцата.
Тъй цветето полето весели,
макар че не за туй се разцъфтява.
Но щом порокът в него се всели
и буренът по дъх го превишава.
И плевелът на дъх е по-богат
от всеки гнил, от всеки мъртъв цвят.
95
Позора си умело скриваш ти.
Но както червей в розовия стрък
незрим дълбае гибелни черти,
така и теб разяжда скрит недъг.
Езикът, който често те петни,
отдавна подозирайки това,
и в хулите си даже те цени.
Ти в чест превръщаш долната мълва.
Какъв дворец порокът е избрал
и как е съумял да се смекчи!
Под красотата като под воал
недъгът става скрит и не личи.
Пази се, друже, от такъв разкош.
Ръжда е той за острия ти нож.
96
Един осъжда буйния ти нрав,
на друг се нрави твоя нежен смях.
Тъй вечно ти за някого си прав
и добродетел правиш всеки грях.
Парче стъкло на царската ръка
веднага се превръща в скъп елмаз.
И твоите недостатъци така
са често ценни качества за нас.
Ако вълкът се предреши в овца,
безброй овце без труд ще похити.
Но колко много глупави сърца,
без чужда помощ похищаваш ти.
Но спри, недей! Аз тъй се чувствам твой,
че твойта чест е моя, друже мой.
97
Раздялата ни беше дълга зима.
Каква тъга без теб прекарах аз,
каква тъма владя непроходима
и декемврийска пустота, и мраз!
А всъщност вън цареше късно лято,
и тежка с плод настъпи
като вдовица бременна, която
се готви да роди във самота.
И сякаш тая есен в дървесата
наистина осиротя плодът.
Ти само даваш лято на земята,
без теб дори и птиците мълчат,
или на зима в клоните запяват
така, че и листата пожълтяват.
98
Април дойде без теб и своя полет
той в мъртвите неща дори всели.
И тежкият Сатурн през тази пролет
се смя в небето и се весели.
Но с багрите, със шепота дървесен
и с птичия възторг не разцъфтя
и не възкръсна лятната ми песен:
не късах аз наболите цветя.
От рози аленеещи лехите
и кринът, който снежен в тях расте,
не замениха устните, страните,
чието бледо копие са те.
В мен беше зима, а това брожение
бе сякаш твое живо отражение.
99
Упрекнах теменужката: дали
от теб не взима своето дихание.
Тя има твойта красота, нали?
И тая прелест, същото ухание?
Във оня крин ръцете ти видях
и миглите ти в ригана, а този
уханен цвят е бял със твоя страх.
но твоя плам е в алените рози.
И тая роза с бял и ален цвят
е с твоя дъх естествено, но злата
заплаща скъпо твоя аромат:
виж червея-мъстител, скрит в листата.
Какви цветя растат на този свят
и все са с твоя мирис или цвят.
100
Къде си, музо, ти? Защо мълчиш?
Дали забрави кой те вдъхновява
или нищожни песнички твориш
и унижаваш светлата си слава?
Пей, музо моя, но за този дух,
от който чакаш своето признание
и който е изострил твоя слух
и в песните ти вложил съдържание.
Виж само туй лице, черти, очи
и зърнеш ли следа от разрушение,
ти времето в грабеж изобличи
и заклейми това му покушение.
Преди смъртта да го отнеме, ти
лицето му във стих обезсмърти.
101
О, моя музо, стиснала уста!
Какво ще кажеш в свое оправдание?
Защо отвергваш тази красота,
която ти създаде обаяние?
Кажи какво ще отговориш ти?
Ще ми отвърнеш пак за утешение,
че истината багри не търпи,
а хубостта сама е украшение.
И затова ли ти мълчиш? Възпей
това лице, спаси го от забрава!
И нека грее неговата слава
като покрит със злато мавзолей.
Предай го ти на бъдещия свят,
какъвто е сега: щастлив и млад!