Сонети
Шрифт:
до днес да се прехранвам с милостиня.
Беляза ме позорният печат.
Като мазач и аз съм цял във тия
петна на моя долен занаят,
о, помогни ми ти да ги измия.
Настойки от целебни семена
от тебе ще приема без роптание,
горчилките ти — без горчивина,
лекуващата болка — без страдание.
Ти само можеш да ме облекчиш:
достатъчно е да ме съжалиш.
112
Но твоята любов и доброта
запълниха
която злата хорска клевета
във тъмните ми бръчки отпечата.
И само ти си радост или страх,
голяма болка и душевна рана.
За всеки друг съм мъртъв: оковах
сърцето си в невидима стомана.
В такава бездна запокитих аз
и страх, и нужда от човешка близост,
че днес едвам долавям този глас
на хули, на хвалебствия и низост.
Аз чувам само твоя дъх до мен.
Светът без теб е глух, опустошен.
113
Едното ми око се взира в мен,
откакто те напуснах, а това,
което гледа, гасне всеки ден,
изглежда зрящо, вижда, но едва.
Не виждат нищо моите очи
и до сърцето дневния светлик
не стига с птици, багри и лъчи,
и всичко в тях живее само миг.
Изящни, груби, приказни неща
обличат те във твоите черти.
Гугутка, врана, слънцето, нощта,
върхът, морето — всичко туй си ти.
Тъй моят поглед, моят взор нелеп,
лишен от тебе, вижда само теб.
114
Нима, откакто ме възвеличи,
като тщестлавен крал съм упоен?
О, или лъжат моите очи,
или ти правиш алхимик от мен,
та моят взор в чудовища наглед
открива сходства с тебе, друже мой,
и прави ярък тъмния предмет
в мига, във който спре на него той?
Но аз виня очите си в това.
Вкуса на своя крал познават те
и знаят лицемерните каква
напитка кралят ще предпочете.
И нека те отрова в нея стрият.
От чашата ми първи те ще пият!
115
О, как те лъжех, като писах там:
„Не мога да обичам аз по-жарко.“
Но не допусках аз, че този плам
е можел да гори от туй по-ярко.
Но като имах времето пред вид,
разколебало клетви и стремления,
изменящо закони, в чийто щит
се притъпяват твърдите решения,
уверен само в днешния си ден,
недоверчив към всеки по-далечен,
защо те лъгах: „Тоя порив в мен?
Нима той може да е по-сърдечен?“
За възрастен аз взех едно дете,
а любовта е детство: ще расте.
116
Да не издигам пречки и
пред брака на сърцата. Обич не е
това, което времето мени
или със остарелия старее.
Любов — това е в бури греещ знак,
негаснещ и в мъглите, вечно зрима
звезда е тя за бродещия в мрак,
чиято стойност е неизмерима.
На времето не е играчка тя.
И нека то коси със сърп цветята
от нашите чела, страни, уста —
тя трае вечно, преко времената.
Ако това тъй само ми се струва,
ни моят стих, ни обич съществува.
117
Вини ме в туй: че бях скъперник пак
и пак останах задължен безкрайно.
Забравих те, напусках твоя праг,
със който съм обвързан всеотдайно.
На друг отдавах твоите часове,
лишавах те от моята сърдечност
и тласкан от насрещни ветрове,
изчезвах без следа за цяла вечност.
На блюдо греховете ми сложи
и моите неволни грешки; с оглед
на сторения грях ме накажи.
Не ме убивай само с този поглед!
Виновен съм. Грехът ми е безмерен.
Но той показва колко ти си верен.
118
Вкуса си дразним със горчиви билки,
при болест пием същата трева.
От болести се пазиме с горчилки,
нарочно боледувайки с това.
Макар преситен с твоето внимание,
и аз изострих своя глад така.
И сам си причиних едно страдание.
и то бидейки здрав и на крака.
Но бит от мойте собствени коварства
и тая ми измислена беда,
аз заболях и всякакви лекарства
загълтах в своя собствена вреда.
И аз разбрах, че моето лечение
ми носи смърт, но не и облекчение.
119
Сълзи ли пих от морските сирени,
отрова ли, какъв е този ад?
Ту падам в мрак, ту грее лъч във мене,
ту губя пак, преди да съм богат.
Какво сгреших през своите честити,
блажени дни, незнаещи тъга,
та в треската от тъмните орбити
очите ми изскочиха сега?
О, благотворно зло! И най-доброто
във още по-добро превръщаш ти;
И мъртвата любов и тя чрез злото
възкръсва, хубавее и цъфти.
Тъй аз напускам този ад зад мен
не обеднял, а пак обогатен.
120
Че ти бе зъл, туй ползва мен самия.
Веднъж ранен, аз трябва този път
под своята вина да се превия,
ако не съм от камък, а от плът.
И ако като мене те потресе
измяната, то в теб е ад, нали?
Как болката, която ми нанесе,