Суперкомандос
Шрифт:
И сънят ме погълна.
7.
„Руините са обгърнати в сянка и кървавото слънце залязва сред хаос от багри зад далечните хълмове. Над мен меки, тумбести облаци панически бягат към хоризонта като китове от харпун и вятърът плъзга алчни пръсти през дърветата покрай улицата.
Иненининенининенин…
Познавам това място.
Подбирам си път между разбитите стени на руините, като се мъча да не ги докосвам, защото при всеки допир от тях долитат приглушени изстрели и писъци, сякаш незнайният конфликт, който е опустошил този град, лежи
Джими де Сото излиза иззад стърчащите останки от рухнала кула. Не съм особено изненадан да го видя тук, но трепвам от вида на обезобразеното му лице. Той се ухилва с остатъците от устни и полага ръка върху рамото ми. Опитвам се да не отскоча.
— Лейла Бегин — казва той и кимва към мястото, откъдето идвам. — Пусни това име при оная префърцунена адвокатка на Банкрофт.
— Ще го пусна — обещавам аз и минавам покрай него. Но дланта остава на рамото ми, което би трябвало да означава, че ръката му се разтяга зад мен като восък. Спирам, смутен от болката, която това навярно му причинява, но той пак е съвсем близо до рамото ми. Отново тръгвам напред.
— Няма ли да спреш и да се биеш? — пита небрежно той, продължавайки да се движи до мен, макар че не забелязвам да крачи.
Аз разпервам длани.
— С какво?
— Трябваше да се въоръжиш, приятел. Крайно време е.
— Вирджиния ни казваше да не се поддаваме на слабост към оръжията.
Джими де Сото изсумтява презрително.
— Да, и гледай сега докъде стигна тъпата кучка. Сто години без право на помилване преди осемдесетата.
— Не можеш да знаеш това — казвам разсеяно аз, защото вниманието ми е насочено най-вече към шума на преследвача. — Ти умря много години по-рано.
— Я стига, кой умира истински в днешно време?
— Опитай се да го кажеш на някой католик. Така или иначе, ти умря наистина, Джими. Безвъзвратно, доколкото си спомням.
— Какви са тия католици?
— Друг път ще ти разправям. Случайно да имаш цигари?
— Цигари ли? Какво е станало с ръката ти?
Прекъсвам безсмисления разговор и поглеждам ръката си. Белезите по нея са се превърнали в прясна рана, от която блика кръв и се стича към китката. Значи всичко е ясно…
Посягам към лявото си око и докосвам под него влага. По пръстите ми полепва кръв.
— Късметлия — заявява мъдро Джими де Сото. — Не са улучили очната кухина.
Той разбира от тия работи. Лявата му очна кухина зее като яма, запълнена с лепкава каша. Само това оставаше, след като бе изтръгнал окото си с пръсти. Никой не разбра що за халюцинации са го мъчили. Докато измъкнат по дигитален път Джими и всички останали от плацдарма на Иненин, вирусът на защитниците вече бе съсипал умовете им безвъзвратно и психохирургията се оказа безсилна. Програмата беше толкова заразна, че клиниката дори не посмя да задържи останките за изследване. Днес от Джими де Сото е останал само един запечатан диск с надпис «СИЛНО ЗАРАЗНИ ДАННИ» нейде в мазето под щаба на Емисарския корпус.
— Трябва да сторя нещо — казвам
Звуците, които моят преследвач изтръгва от стените, вече се раздават в опасна близост. Крайчецът на слънчевия диск потъва зад хълмовете. По лицето и ръката ми блика кръв.
— Подушваш ли? — пита Джими и вдига лице в студения въздух. — Променят ни.
— Какво?
Но още преди да довърша резкия си въпрос, аз също усещам мириса. Свеж, ободряващ аромат, донякъде като онзи на чаршафите в «Хендрикс», но с някаква едва доловима разлика от упадъчното ухание, сред което заспах, само за да…
— Трябва да тръгвам — казва Джими и тъкмо искам да го попитам къде отива, когато осъзнавам, че има предвид мен и че аз съм…“
Буден.
Отворих очи и видях един от шантавите стенописи в хотелската стая. Стройни девици по туники припкат из зелена ливада, осеяна с жълти и бели цветя. Навъсих се и впих пръсти в загрубелия белег под лакътя си. Нямаше кръв. Тази мисъл окончателно ме разбуди и аз седнах върху грамадното пурпурно легло. Промяната в аромата, която първоначално ме бе тласнала към събуждането, се оказа съвсем естествена — мирис на кафе и топъл хляб. „Хендрикс“ бе измислил обонятелен вариант на класическия телефонен звън. В сумрачната стая нахлуваше светлина през тесен процеп в поляризираното стъкло.
— Имате посетителка — съобщи бодро гласът на „Хендрикс“.
— Колко е часът? — изграчих аз. Гърлото ми сякаш беше намазано със заледено лепило.
— Десет и шестнайсет минути местно време. Спахте седем часа и четирийсет и две минути.
— А посетителката?
— Уму Прескот — каза хотелът. — Ще желаете ли закуска?
Станах от леглото и се отправих към банята.
— Да. Кафе с мляко, добре изпечено бяло месо и някакъв плодов сок. Можеш да поканиш Прескот горе.
Докато на вратата се позвъни, аз вече си бях пуснал душ и джапах през апартамента, облечен в искрящо син халат със златни ширити по краищата. Взех си закуската от сервизния люк и като го крепях на една ръка, отидох да отворя вратата.
Уму Прескот се оказа едра и внушителна африканка, с два сантиметра по-висока от мен. Косата й беше сплетена на плитчици с десетки овални мъниста в седем-осем от любимите ми цветове, а по скулите й имаше някаква абстрактна татуировка. Стоеше на прага, облечена в бледосив костюм и дълго черно палто с вдигната яка, и ме гледаше със съмнение.
— Мистър Ковач.
— Да, заповядайте. — Аз оставих подноса върху неоправеното легло. — Ще желаете ли закуска?
— Не, благодаря. Мистър Ковач, аз представлявам правните интереси на Лорънс Банкрофт чрез фирмата „Прескот, Форбс и Ернандес“. Мистър Банкрофт ме уведоми…
Взех си парче печено пиле от подноса.
— Да, знам.
— Най-важното в момента, мистър Ковач, е, че имаме среща с Денис Найман в „Сайка Сек“ след… — Тя за миг врътна очи нагоре, за да погледне часовника върху ретината си. — След трийсет минути.
— Ясно — казах аз, дъвчейки бавно. — Не знаех.
— Звъня още от осем сутринта, но хотелът отказваше да ме свърже. Не предполагах, че спите до толкова късно.
Ухилих й се с пълна уста.
— Значи не сте си подготвили домашното. Зареден съм едва от вчера.