Светослав Тертер
Шрифт:
Няколко секунди князът се чудеше какво да го прави.
Богор съгледа недоумението му и предложи най-простата, според него, развезка: да заколи Иоакима. Светослав отхвърли това с възмущение, защото патриархът беше вече безвреден.
Той съгледа една ниска къщица на самия край на улицата.
— Богоре, отвори тука портата — каза той, като посочи къщицата.
Богор бутна, после ритна вратата. Ключалката се строши и вратата се отвори.
Стаята беше тъмна и никой не се обади извътре.
Тогава повлякоха и натикаха Иоакима вътре.
— Анатема!
— Вържи му ръцете и устата с кърпи и който да се опита да му помогне, убий го!
След малко Богор излезе и притвори вратата. Иоаким остана в затвора си.
— Тази къщица е пуста — каза Богор.
—
Возачът стоеше на капрата си, вдървен, ням зрител на всичко това.
— Тогова какво да го правим? — каза в недоумение Светослав.
— Аз знам какво — каза Богор, па извика повелително на Гърдя: — Гърдьо, ти ще оставиш конете и ще дойдеш с нас.
— Но конете ще измръзнат! Нека ги повърнем по-напред в митрополията.
— Долу! — изкрещя Богор.
Вцепененият от страх возач се покори и слезе. Тогава Светослав и Богор, заедно с новия си другар, се върнаха назад.
XXXII. „С нами Бог!“
Те се върнаха по Калимановия път, за да излязат пак на Царев друм. Сега не се безпокоеха от среща със стражата, при виждането на княза тя щеше почтително да ги пропусне. Но тя се не яви. Снегът бе престанал да пада. През белезнявото було на небето месечния мътен кръг се показа премрежен и слабо освети с лучиста дрезгавина заспалия град. Светослав от Царев друм побърза да иде в двореца — той и така бе закъснял. Като му свали стражата подвижния мост, той мина. Богор с Гърдя се върна назад към Балдюви, за да успокои болярите и Фросина. Когато приближиха домът на бана, видяха, че другата улица, що иде от полите на Орлица, бе почерняла от хора. Те полека идеха към Балдювата порта, като една бавна и фантастическа процесия от призраци, и влазяха в двора. Той скоро се напълни, защото хванаха да се трупат пред вратнята. Това ставате в пълна тишина, а постланата със сняг улица съвсем умъртвяваше лекия шум, що правеха обутите в цървули нозе на опълченците.
— „С нами бог, юнаци!“ — обади се Богор.
— „С нами бог“ — отговориха му н ги пропуснаха към портата.
XXXIII. Неуловимите в плен
Нужно е да се върнем малко назад, в полите на Трапезица, в Годеславовата къща, дето произхождаха събития, яко свързани с това предприятие за нападане въз Царевец.
В минутата, когато уплашеният Никапор търчеше с Фросина към Балдюви, от един западен прозорец на Годеславовата къща Радонл гледаше внимателно към полите на Орлица.
От един час той стоеше на това място и гледаше там. Той чакаше да види да светне огън въз високия бряг на Янтра. Тая светлина щеше да бъде условния знак, че опълчението влазя в града.
И действително, по едно време там, над високия бряг, се светна. Тогава Радоил слезна в долния кат на къщата. Той беше пълен с негови другари.
— Момчета, светна се на брега, нашите братя влазят в Търново — каза той.
Юнаците се застягаха за тръгване. Радоил отдели четирийсет души и ги раздели на четири отряда. Тия четири отряда щяха да пазят отвън четирите порти на Цзрезец. Не трябваше да се оставя никакъв свободен изход на татарите. 20 души прати за стената. А той с осталите си 60 души другари щеше да се присъедини към Балдювата дружина, която нападаше Великата порта.
Отрядите мълчешком излязоха.
Току-що се готвеше и той да излезе със своя отряд, изпращан от Годеслава, яви се Ннкаиор, твърде разтревожен. Той обади с уплашен глас онова, което бе обадил по-рано и на Фросина. Бедният монах, за да дойде по-скоро до митрополията, бе се спуснал по отвесната урва и прегазил ледената Янтра. В двора на митрополията той видя, че сънливият возач бе се забавил с впрягането на колесницата, и в голяма неизвестност какво ще направи князът, не се бе стърпял и бе се затекъл до Годеслава да съобщи и нему за великата опасност, що заплашваше делото. Той биде твърде зачуден, когато видя на двора Радоила н други въоръжени хора.
Известието порази Годеслава и Радоила.
Без да чака повече, Никанор излезе.
— Ужасно! —
— Станко, Иване, тичайте по-скоро към митрополията, причакайте патриарха и му прережете гръкляна.
— Как? — извика ужасен Годеслав.
Но Станко и Иван изскочиха вече. Смелите разбойници фукнаха из улицата и скоро минаха Владишкия мост, за да идат към митрополията. Внезапно татарската стража, която бе спогнала Светослава и Богора и бе изгубила дирите им, дорде да мине моста да ги гони из махалата под Трапезица, мислейки, че върви по тях, тя ги съгледа и им извика да стоят. При тая ненадейна и опасна среща Иван и Станко се стреснаха, па се повърнаха назад, за да се притулят в тъмните улички. Стражата ги спогна. При всичката бързина, с която тичаха, татарите, също привикнали на бърз ход и леки като кошути, ги наближаваха и им ревяха да спрат. Иван беше в отчаяние, луд гняв го облада. Той престана да припка и като измъкна големия си татарски меч, устреми се въз гонителите си. Те бяха осем души. Стана отчаяна битка. Няколко татари паднаха. Иван си пробиваше път с меча, незакачен още. Ненадейно той изохка болезнено. Един татарин заби копието си в плешката му. Ударът беше тъй жесток, щото Иван падна в снега в несвяст. Станко, ранен на няколко места, безсилен вече да се брани или напада, поиска да избяга, мислейки, че другаря му е убит. Но един татарски нож го повали на земята. Навалиха Станка осталите татари, за да го довършат; ала един от тях, началникът им, възпротиви се да го сечат н да похабят дрехите му, които бяха нови, и заповяда да го завлечат в една ближна фурна, която гореше, понеже през резките й се виждаше светлина. На заповедта им вратата се отвори. На мъжделявата светлина на едно кандило те го разгледаха и видяха, че е още жив. Бръкнаха в джобовете му и извадиха шепа пари, друг му взе шапката от скъпа кожа, началникът усвои сабята му, Внезапно той извика учудено: в Станка позна един от Радоиловите другари! Той го бе виждал в станът. Един от опасните и неуловими разбойници беше в ръцете им. Сигурно и другарят му беше Радоилов другар. Излязоха да го видят. Иван бе се свестил от получения удар и току ставаше, за да бяга. Хванаха го. Възрадван, че ще получи от хана голямата обещана награда, началникът на стражата заповяда да турят на черга Станка и да го носят в Царевец, а Ивана други поддържаха под мишници да върви.
След няколко време северната порта се отвори и вътре бяха скарани двамата ранени разбойници.
XXXIV. Пир
Пирът се бе захванал, когато Светослав пристигна в двореца. Той се извини на хана чрез внезапното побеляване на жена си. Мястото му до хана обаче бе запазено и той седна на трапезата.
Пирът ставаше в широката трапезария на палата, дето по-рано видяхме Смилеца, че пирува с болярите.
Чоки седеше начело въз престола си с позлатени лев-Ски лапи. Два реда татарски велможи седяха пред него, при тях няколко български, и всеки на мястото, което му даваше чинът. Също, както беше дворцовия етикет при Смилеца.
Разликата между онова пиршество и сегашното беше, че тогава то се оживяваше от весели и свободни разговори, на които сам царят даваше повод, а сега всички бяха неми. Трябваше ханът да попита някого, за да отговори със страхопочитание.
Той повече се разговаряше тихо с деспота. Светослав се държеше при него свободно и с достойнство, като с равен на себе си.
— Как са работите? — попита Чоки.
— Всичко е в реда си, твое величество.
— Не е всичко: доде не уловим оня нехранимайко, не е всичко в реда си.
Чоки подразбираше Радоила.
Той продължи разсърден:
— Когато всичко мирува, само той пакости. До днес стотина мюсюлмани е погубил тоя звяр. И да кажеш, защото са мюсюлмани — не, нали служи и на нас? Все за тая му пуста Славка гинат хората ми… И какво яма от една жена, та се е толкова разбесувал? Няма ли други? Не давах ли му и там най-хубавата си робиня?
— Той е бясно куче — каза Светослав.
Чоки помисли.
— Най-после… поврага — да му върна жената, само да патаса.