Светослав Тертер

Вазов Иван Минчов

— Фросино! — извика той стреснат, като предчувствуваше някоя беда.

Фросина извика от радост, като го видя, и със запъхтян глас му обади за какво го дирят.

— Как! — извика Светослав.

— Бягай, Светославе! — викаше Фросина.

Вратата се отвори.

— Фросино, влез у Балдюви — каза той и я бутна полека зьв вратата, без да каже повече нещо. Той се обърна към Никанора.

— Тръгна ли патриархът?

— Готвеха му колата, когато тръгнах насам.

Светослав хукна като стрела, без да продума повече

нещо па монаха и без да повика Богора.

Той се спусна из Калимановата пътека надолу към Търново, като ускоряваше бегът си. Той летеше. Той бързаше към митрополията дано свари там още Иоакима и да го отклони от ужасното му намерение. Той не повери другиму тая мисия, той се най-много уповаваше на себе си; той тичаше като в един сън, той даже не мислеше по кой начин ще убеди, ще накара Иоакима да не отива в двореца. За него сега беше важно само едно: да го свари още нетръгнал за Царевец. И той хвърчеше.

Той тичаше и мислеше в ужас какво ще стане, ако патриархът е отишел вече в двореца и е видял хана. Тогава всичко бе изгубено. Предприятието бе осуетено. Чоки дигаше на крак гвардията си и пазачите на кулите, за да засипят с дъжд стрели нападателите. И той трепереше пред мисълта за ужасните последствия на несполуката, за отмъщението на хана, за страхотиите в Търново…

Патриархът трябваше да иде в Царевец през северната порта, най-близката до митрополията. Възможното закъсняване на Иоакима, когото Никапор бе оставил да чака впрягането на колесницата, беше едничкия луч от надежда в черния хаос на мислите му. Всяка минута всеки миг бяха сега скъпи.

Когато се намери в подножието на урвата, Светослав чу, че някой тича след него, н се обърна: видя Богора. Той се запря.

— Що има?

— Дойдох да те придружавам, княже.

— Кои идат там отзад? — каза Светослав, като съгледа, че от Царев друм се спущат хора.

— Стражата ме гони. Тя ми извика да чакам, но аз избягах.

— Напред! — извика Светослав и фукна нататък, последван от Богора. Те наближиха Великата лавра, чиито купол и тополи се тъмнееха в нощното сиво небе. Отзад тичаха татарите. Двамата бежанци, за да ги избягнат, за да не губят време в обяснение с тях, утроиха бързината на бегът си, между каменните болярски къщи, глухи и тъмни сега. Излязоха на поляната извън града. Тя беше пуста и бяла от снега. Зданието на митрополията се чернееше недалеч, уединено. Прозорците на Иоакимовата стая още светеха. Тая светлина обнадежди княза. Осветли го радостната мисъл, че Иоаким още не е тръгнал, а може би и да се е отказал да ходи за Царевец. След една минута Светослав и Богор се озоваха при вратнята и големият й железен чук прозвуча екливо в нощната тишина. След малко един глас отвътре попита кой е.

— Аз съм, княз Светослав. Отвори по-скоро! Зад портата се чуха бързи думи на двама човека, ключът се зави в ключалката и малката врачка на портата се отвори. Там се появиха двама человека,

от които единият калугер.

— Тук ли е патриархът? — извика Светослав.

— Току-що излезе с колесницата за Царевец — отговори монахът. — Господи Исусе Христе! Какво става тука?

— Ах! — изпъшка Светослав отчаян.

— Тичайте, може би да го застигнете. Колесницата бавно ще върви нагоре към северната порта.

Но князът не чака да чуе тия думи, а фукна назад, последван от Богора. По снега забележиха дирите на колесницата.

— Какао има, княже? — питаше запъхтян Богор, като тичаше успоредно със Светослава.

— Патриархът отиде да ни издаде — каза Светослав.

— Скоро! — извика Богор.

По бялата снежна постелка на урвата се зачерня една колесница. Тя мудно се движеше по стръмнината. Светославовите очи светнаха като мълнии.

— Богоре, върви! — извика той.

Веднага застигнаха запъхтени колата.

Това беше действително патриарховата колесница.

Светослав блъсна по прозореца й, когато Богор, спрян отпред, задържаше конете. Страхливият возач помисли, че нападат разбойници, но като позна княза във виделината, спря.

Прозорецът се отвори. Иоаким си подаде главата и попита Светослава какво желае.

— Свети патриархо, върни се! — извика му с повелителен глас князът.

— Тертере, иди си по работата. Само разбойниците спират нощно време пътниците.

— Иоакиме — изкряска страшно князът, — ти няма да извършиш това престъпление! Върни се в митрополията!

— И вас няма да оставя да извършите това злодейство въз народа! — извика Иоаким.

— Върни се! Твоето място по тоя час е в килията ти; а не на пиянската трапеза на татарина.

— Пуснете конете, антихристи!

— Ти тук ще паднеш мъртъв, но няма да мръднеш повече — каза Светослав, като изтегли сабята си.

— Да изсъхне оная ръка, която ме закачи!

— Назад!

Возачът, като видя опасността, която заплашваше господаря му, шибна с голяма сила конете, те се напнаха и тръгнаха напред, като повлякоха Богора, който увисна на юздите. Но движението им беше тежко и бавно поради върлината на пътя.

— Богоре, тука! — заповеда му Светослав. Па бръкна в колата и заграби патриарха. — Богоре, помогни!

— Анатема! — извика Иоаким, мъчейки се да се откопчее от четирите ръце, които изтегляха малкото му тяло из прозореца на колесницата.

Между това Богор викаше на возача:

— Гъодьо! Не мръдвай, ако ти е мил живота! Княже, стой настрана!

Борбата между стария патриарх и бившия разбойник трая само една минута. Желязната ръка на Богора, която бе стиснала Иоакимовата, когато лявата му бе подхванала коляното му, скоро го изтегли навън. Патриархът грухна на земята, сломен от умората на безпомощното си съпротивление, унищожен от ужас.

— Разбойници! — охкаше той. — Проклятие господне на вас!