Текила и синьо дайкири

Ливайн Пол

— Ти беше шеф мръсник. Баща ми служеше на обществото. Не мога да повярвам какво му стори.

— Обвиняваш мен за цуриса* на баща ти. — Пробутваше малко иврит в името на добрите стари времена.

[* Проблемите (ивр.). — Б.пр.]

— Ти си мамзер**, който лъже под клетва. — Стив добави своя порция към ин и ян на спаринг мача.

— Синко, има неща, които не знаеш, само това ще ти кажа.

[** Роден от незаконна връзка между омъжена жена и друг мъж (ивр.). — Б.пр.]

Стив отиде до ъгъла на стаята и издърпа бухалката на Бари Бондс от поставката. Страхотен клен, само осемстотин грама с тънка и гъвкава дръжка.

Замахна. Искаше му да се поупражнява по кръглата розова глава на Любер. За какво беше дошъл всъщност? Още не беше казал.

Пинки си играеше с лентата на бомбето си с непроницаемо изражение. Лицето му беше забележително гладко за човек на неговата възраст. Изглеждаше горе-долу така, както и преди двайсет години, когато водеше дела за убийство пред съдия Соломон. Спокоен, но безпощаден прокурор, Любер беше спечелил седемнайсет максимални присъди без нито една загуба. Също като „Маями Долфинс“, 17–0, като голяма част от тях бяха смъртни. На половината от поредицата обвинения, достойни за Суперкупата, вестниците бяха започнали да го наричат Жичкаджията, а Хърбърт Соломон — Пържещия съдия. По онова време Флорида още използваше електрическия стол, известен в правораздавателните среди с милото прозвище Старата искра. Според Стив името не беше съвсем измислено, тъй като осъдените от време на време избухваха в пламъци за голямо раздразнение на управата на затвора.

После по необясними причини Жичкаджията и Пържещия съдия се разделиха. Хърбърт премина към граждански дела, а Любер, гладен за долари вместо вестникарски заглавия, се зае с частна практика. Публично обяви, че няма да преминава „към тъмната страна“, както прокурорите наричаха адвокатите на криминални дела. Но грабителските набези със съдебни искове на Любер — лекарски грешки, автомобилни катастрофи, негодни продукти — не потръгнаха. Профука състояние за непредвидени разходи по дела, които после губеше в съда. Любер беше почти разорен и когато отново се върна в коридорите на Съдебната палата, Принцът на мрака се зае с тъмната страна на закона. Сдоби се с репутация на посредник както в съда, така и в градския съвет. Оказа се страхотен рушветчия и изнудвач. Пожизнен майстор, както и в бриджа, помисли си Стив.

Внезапна операция в антикорупционния отдел на адвокатурата помете Любер, няколко общински инспектори и двама обществени служители, организирали схема за подкупи и изнудвания. Любер се обърна по-бързо, отколкото можеш да кажеш „минимална задължителна присъда“. Подписа признания, уличаващи и други обществени служители, включително и съдия Хърбърт Т. Соломон.

Стив молеше баща си да му позволи да го защитава, но старецът се дръпна, напусна банката и професията, макар да повтаряше, че е невинен. Любер се призна за виновен, за да смекчи обвиненията, прекара осемнайсет месеца в затвор с облекчен режим и после се върна в Маями. Лишен от правото да практикува, той се зае с лобизъм. Според слуховете, които се носеха из съда, Пинки печелел повече от всякога, осигуряваше изгодни концесии на летището и продаваше флотилии от седани, но не съвсем на цени на едро — и всичко това под прикритието на мрака. Никога не вредеше на клиентите на Пинки при такива сделки да правят значителни необявени дарения на местните общински служители. Даренията бяха винаги в брой и обикновено се предоставяха от Пинки Любер. В политическите среди в Маями терминът „лобист“ беше приятен евфемизъм

на рушветчия.

Видът на Любер, дебел и преуспял, окъпан в натрапчив одеколон, накара Стив да настръхне. Замахна с бухалката на Бари Бондс. Веднъж и още веднъж. Затвори очи. Представи си как топката прави дъга и полита към оградата, наближава очертанията на игрището и „пляс“ — в ръкавицата на противниковия играч. Лицето на противника се появи: кръгло и розово, джвакаше пура. По дяволите! Копелето скапваше дори фантазиите му.

— Присъствах, когато открадна база и бихте „Флорида Стейт“ — каза Любер.

Стив отвори очи.

— На кого му пука?

— Спечелих пет хилядарки.

— Залагаш на колежански бейзбол?

— Стиви, залагам дали следващата мацка в асансьора ще е блондинка или брюнетка — каза той с тъжна усмивка. — После изгубих десет на Колежанските световни серии, когато се прецака на трета база.

— Да, провалих играта.

— Голям провал. — Любер замълча, за да го прецени. Когато проговори отново, направи го мило и с тъжна нотка в гласа: — Беше арогантно малко копеленце. Това танцуване на трета база, голямата ти преднина в сериите… Защо го направи, по дяволите? Така и така щеше да бележиш точка.

— Исках мятането да е гадно. Ако прецаках питчъра, бележех точка и победата ни беше вързана.

— Изложи на риск целия отбор, за да блеснеш ти като герой. Сега постъпваш по същия начин и с Хърб. — Любер се залюля напред от креслото и стана на крака. Изтупа си панталоните, сякаш скачаше от някой мръсен кон, а не от сравнително чисто кресло втора употреба. — Трябва да вървя. В Калдер има надбягвания с понита.

Любер винаги си изглеждаше нисък, но сега с възрастта се беше и прегърбил и приличаше на педя човек.

Той се отправи към вратата, спря и се обърна.

— Да ти отмъкнат топката под носа. Така и не си взе поука от това. Не можеш да разчиташ на рефери. Както и на съдии. Отнася се и за цялата проклета система. Затова е по-добре нещата да се уреждат неофициално. Между хората.

Стив подпря края на бухалката на пода и се облегна на дръжката.

— Какво искаш да ми кажеш?

— Абсурдният иск, който си подал, за връщане на правата на Хърб. Оттегли го и мога да ти помогна.

— Как да ми помогнеш?

Бузите на Пинки се разтеглиха в розовобузеста усмивка.

— Да кажем, че имаш дело за убийство, което те затруднява.

Това хвана Стив неподготвен.

— Какво знаеш по въпроса?

— Стига, Стиви. Имам приятели, които казват, че Хал Грифин си е вадил интересни разрешения в Мънроу Каунти. Нови докове, кораби върху криле, разрешения за продажба на алкохол, за пристанище в залива. После някакъв човек от Вашингтон се качва на лодката му. Ако аз защитавах Грифин, щях да си задам един много важен въпрос.

— Какъв? Кого да подкупя, за да проваля делото?

— Въпросът, който древните римляни си задавали, умнико. Cui bono?Кой ще спечели от това?

— Вече го правя. Търся кой има полза от провала на Грифин.

— Позволи ми да ти помогна. Познавам хора. Чувам неща.

— И какво знаеш? Какво чуваш?

— Охо! Ще ти кажа, гонеф*. — Пинки Любер се ухили и се затъркаля към вратата. — Имам още един римски израз за теб. Quid pro quo**. — Отвори вратата към приемната и сложи бомбето на главата си. — Без quid няма quo.