Текила и синьо дайкири
Шрифт:
— От какво го е страх Любер? — попита Виктория. — Излежал си е присъдата. Държавата не може нищо повече да му направи.
— Освен ако от иска през колегията не изскочи нещо ново.
— Каквото и да изскочи, вече ще е с изтекла давност.
Стив повдигна рамене и главата на Тами се плъзна от рамото му.
— Знам само, че Пинки много го е страх от иска ми.
— Каза ли на баща си за визитата му?
— Да. Баща ми каза, че Пинки имал пъп и на гърба. И ако се захвана с него, ще ме вържат на умряло муле, затънало в меласа.
— Хърб още настоява да зарежеш иска, нали?
— Каза, че ако не го зарежа, ще ме махне от завещанието си.
— Силни думи.
— Да, ще загубя една прогнила баржа и колекция празни бутилки от бакарди.
— И какво ще правиш?
— Няма да се поддавам нито на заплахите на баща ми, нито на изнудването на Пинки. Пълна пара напред към делото, а Пинки Любер да върви по дяволите.
— Но ако Любер наистина може да ни помогне?
— Забрави. Няма да продам баща си.
— Хърб не иска пак да става адвокат. Може би трябва да го послушаш.
— Точно за това ти говорех, Вик. Прекалено близка си със семейство Грифин. Не можеш да бъдеш обективна.
— Аз ли? Няма да приемеш помощ по делото на чичо Грифин, защото трябва да докажеш нещо на баща си.
— Какво да доказвам?
— Че си добър колкото него.
— Не става дума за мен.
— Напротив. Ако си обективен, ще разбереш.
Повече никой не каза нито дума, дори и Тами.
Приставът беше извикал три други дела, чиито адвокати килимари обикновено му даваха пари за Коледа, Вси светии и Деня за подкуп на общински служители. Така че в десет часа съдружниците от „Соломон и Лорд“ още седяха на твърдата неудобна дървена пейка и Виктория се чудеше дали да каже на Стив за среднощното обаждане.
Накрая изплю камъчето:
— Кралицата се обади снощи.
— Цюрих или Йоханесбург?
— Катманду. Бият й инжекции от хипофизните жлези на планински кози. За подмладяване на кожата.
— Каза ли й за делото?
Виктория кимна.
— Беше шокирана. За пръв път от години някоя от нас споменаваше името на чичо Гриф и трябваше да й кажа, че е обвинен в убийство.
— Попита ли за Джуниър?
— Стотина пъти. Как изглежда, с какво се занимава, женен ли е.
— Още ли го смята за мъжа мечта?
— И „супер“. Каза, че Джуниър бил „готино“ хлапе, така че не била изненадана какъв е станал.
— И какъв е станал? Какво точно й каза?
— Нищо кой знае какво. — Ив основни линии беше вярно, реши тя. Не беше споделила противоречивите си чувства с Кралицата.
— Нейно височество ме мрази, нали? — полюбопитства Стив.
— Тя почти не те познава.
— Смята, че не съм достатъчно добър за теб.
— Всички родители смятат така за децата си.
— Без моя старец.
— Ако искаш да направиш по-добро впечатление на Кралицата, престани да обличаш онази фланелка всеки път.
— Коя фланелка?
— Не се прави на
— Опитах се да бъда мил, но тя не хареса часовника, който й подарих.
— Ако беше истински „Картие“, а не менте, щеше да го обожава.
— Ако беше истински „Картие“, нямаше да мога да го купя от пиколото.
— Кралицата не те мрази, Стив. Просто винаги си ме е представяла с някой… — Как можеше да го каже? — … по-различен.
— Бял англосаксонски протестант, завършил Принстън, чийто баща притежава инвестиционна банка. Лятото Саутхемптън, зимата Аспен.
— Всъщност винаги си е мислела, че ще се омъжа за Джуниър.
Стив изпусна едно „О!“ и прегърна Тами през раменете.
— Започвам да виждам преимуществата на неодушевените партньори. Няма тъщи.
Виктория никога не беше споделяла с него някоя от по-хапливите забележки на майка й: „Честна дума, принцесо, не виждам какво виждаш в този преследвач на линейки.“
А сега Виктория реши да не казва на Стив и още нещо. Странната реакция на майка й при новината за чичо Гриф. Кралицата не попита нищо за делото. Виктория беше очаквала да я разпитва: Кой е мъртъв? Гриф ли го е направил? Колко лошо е бил ранен? Но тя не беше задала нито един от тези въпроси. Първата й реакция беше: „Какво каза Гриф за мен, скъпа?“
Като се замислеше обаче, това може би трябваше да се очаква. В крайна сметка егоцентризмът беше запазена марка на Кралицата, също като марковите й дрехи и фризурите й. Но въпросът не беше: „Попита ли за мен?“ По-скоро беше загрижена, разтревожена какво е казал. И после: „Гриф спомена ли нещо за баща ти?“
Отново не беше толкова важен въпросът, колкото тонът, с който беше зададен, разсъждаваше Виктория. Имаше ли нотка на страх? Сякаш Кралицата не искаше тя да говори за семейството с чичо Грифин. След всичките години на мълчание от какво толкова се страхуваше?
Виктория се замисли за тайните, които родителите криеха. И бащата на Стив, и майка й криеха нещо. Себе си ли искаха да предпазят, или децата си? Но нима всички не крием тайни от хората, които обичаме? В края на краищата, и тя не беше пряма със Стив и не му беше казала колко разклатена е връзката им.
От какво се страхувам?
Струваше й се, че е заобиколена от страхове.
Кралицата беше приключила разговора с още едно странно изказване, върху което Виктория още разсъждаваше.
„Гриф винаги а завиждал на баща ти“ — беше казала Айрини Лорд.
— Мислех, че е бил най-добрият му приятел — отвърна Виктория.
— Беше. Но Нелсън имаше такъв… не знам как да го кажа — продължи тя на френски. — Финес, класа. Гриф винаги е знаел, че никога няма да стане нещо повече от…
Виктория можеше да си представи майка си в апартамента в хотел „Шангри ла“ как пренебрежително маха с ръка и добавя поредния френски израз:
— Поредното забогатяло парвеню — заключи Кралицата.