Текила и синьо дайкири

Ливайн Пол

Като начинаещ адвокат Стив се беше оплел в едно дело и баща му го беше посъветвал: „Когато видиш отнякъде да виси конец, дръпни го да видиш накъде води.“ Стив постъпи точно така. Всичко водеше към манипулацията със съдебните заседатели и изненадващата готовност, с която баща му беше нарушил закона. При все това Стив имаше повече въпроси, отколкото отговори. Докато завиваше с малката кола по чакълестия път към баржата на баща му, настроението му съвсем се скапа. Нямаше да се зарадва, че щеше да каже: Хванах те! Хърбърт така и така беше съсипан. Но защо

беше поел по този път? Защо беше нарушил клетвата си? Защо беше рискувал всичко?

_За Бога, татко! Защо?_

— Защо! — Хърбърт Соломон си играеше с връзките на протрития си стар халат. — Би целия път дотук и ме събуди, за да попиташ защо съм го направил? Що за неудачник си ти?

— Неудачник на име Соломон.

— Върви си. Остави ме на мира.

— Тихо. Ще събудиш Боби.

Стив беше занесъл момчето в хамака, където то спокойно хъркаше.

— Знам какво се опитваш да направиш — изпуши Хърбърт. — Искаш да ми покажеш колко си умен. Добре, поздравления. Най-добрият си!

— Не съм чак толкова умен. Все още не мога да разбера защо си подбирал ти съдебните заседатели. И защо след толкова години Любер те е натопил, че си взимал подкупи в дела за презониране?

Бяха влезли вътре. Хърбърт си наля малко ром върху леда, но не предложи на сина си.

— Заради сина си Бари, затова излъга.

— Не знаех, че Любер има син.

— Бари умря от свръхдоза. По онова време беше боклук, все се забъркваше в нещо. Съдеха го за наркотици по същото време, когато вътрешният отдел се беше развихрил около Пинки. Ако не сътрудничеше, синът му щеше да получи най-тежката присъда. Пинки подхвърли разни дребни риби от общината, но от правителството искаха още. Проблемът беше, че Пинки нямаше друго.

— Затова им даде главния съдия на окръга. — Стив вече разбираше за какво става дума. — Пинки те е натопил, за да защити сина си.

— Бари Любер беше осъден условно, Пинки получи осемнайсет месеца, а на мен се падна, както ти би го нарекъл, „доживотна присъда“.

— Кучият му син! — изригна Стив.

— Кръвта вода не става, синко. Никога.

И двамата се замислиха над това за миг. После Стив каза:

— Тогава остава само един въпрос. Защо го направи? Преди двайсет години защо участва в пресяването на съдебните заседатели?

Хърбърт отпиваше от рома си. След третата глътка въздъхна:

— Две думи. Уили Мейс. Не бейзболистът, а хладнокръвният убиец.

— Четох протоколите и гледах записа. Пинки имаше повече от достатъчно доказателства, за да спечели. Нямаше нужда да мами.

— Така ли мислиш, умнико? — Тогава защо Мейс си излезе първия път, когато имаше очевидец? Ще ти кажа защо. Беше точно след бунтовете по повод убийството на Макдъфи. Всички в Либърти Сити смятаха, че белите ченгета убиват черни за кеф. Черните съдебни заседатели нямаше да повярват на „добро утро“ от някой бял, камо ли да изпратят чернокож на електрическия стол, ако срещу него свидетелства бяло ченге. Не мога да кажа, че ги обвинявам, но моята работа беше друга.

— Трябвало

е да си съдия, а не прокурор.

— Прокурорът имаше нужда от помощ. Върховният съд на Флорида точно се беше произнесъл по „Щатът срещу Нийл“. „Кентъки срещу Батсън“ се задаваше на хоризонта на Щатския върховен съд. Прокурор не можеше да отхвърли съдебни заседатели само заради расовата им принадлежност. Направих това, което трябваше да направя. Ако не бяхме осъдили Мейс, щеше да излезе и да убие още някого.

— Щом си се чувствал така, трябвало е да зарежеш съдийството и да станеш ченге. Или доброволен патрул.

— Видя ли снимките от местопрестъплението? Копелето беше прерязало гърлото на бившата си приятелка и беше удушило бебето им. После излязъл на улицата и започнал да се хвали с убийствата.

— Значи Пинки те е помолил да подбереш заседателите?

— Не, по дяволите! Планът си беше мой от самото начало. Щом второто дело срещу Мейс попадна при мен, извиках Пинки и Реджи в кабинета си. Изложих им всичко. Реджи щеше да припадне, когато го чу. Но той беше добро дете и направи всичко, което му казах. Беше идеален за тази работа. Познаваше половината семейства от централните негърски квартали. Не само изваждаше негрите, които не искахме. Намираше ни чернокожи, които можеха да помогнат на обвинението.

— Не виждам как е възможно.

Хърбърт гаврътна наведнъж останалото от питието си.

— Реджи подбираше списъка преди да е пратен от администрацията. На мен ми пращаше хора, които смяташе, че ще подкрепят обвинението. Всички, които решеше, че може да попречат за издаването на присъда, отиваха в окръжния съд за дела за дребни провинения. Пресяваше ги и непосредствено преди първоначалния подбор. Изхвърляше всеки, който искаше да си иде, ако не му беше симпатичен. И тогава точно преди да подберем състава за първото дело Пинки каза: „Така и така сме се заели, да разкараме и евреите.“

Хърбърт се разсмя, сякаш Пинки беше новият Били Кристъл.

Стив поклати глава.

— Много смешно. Съдия евреин и прокурор евреин действат като нацисти.

— Обади се на „Бней-Брит“* и ми спести възмущението си. Знаеш не по-зле от мен, че евреите гласуват в полза на защитата. Някога да си се опитвал да убедиш евреи да гласуват за смъртно наказание? Мечтай си, всезнайко.

[* Еврейска неправителствена организация. — Б.пр.]

— И дори след като сте пресели заседателите, пак си продължил да даваш на Пинки знак кои да отстрани?

Хърбърт си наля още едно питие.

— Той ме помоли. Бях по-добър в избора от него и Пинки го знаеше. Странното беше, че щяхме да престанем, след като осъдим Мейс. Но се получаваше адски добре…

— И го направихте още шестнайсет пъти.

— Като се обърна назад, от разстоянието на времето…

— Ти се иска никога да не си го правил?

— По дяволите, не! Иска ми се да бяхме започнали по-рано. Всичките бяха виновни, синко. До един.

— Сигурен съм, че и тълпата, която линчува, се чувства по същия начин.