Текила и синьо дайкири
Шрифт:
— Протестирам. Това е заяждане.
— Приема се.
— Толкова пари са доста необичайна стръв за омари, нали, господин Фоулс?
— Вероятно.
— Господин Грифин каза ли ви за какво са парите?
— Не, сър.
— Но вие решихте, че са за Бен Стъбс, нали така?
— Протестирам. Това е предположение.
— Отхвърля се.
— Реших, че парите може би са за него, сър.
— Значи вместо сезонът на омарите, е било сезонът на обществените служители?
Уадъл се опита да накара Фоулс да потвърди версията на Робинсън за спречкването между Грифин
— Стига, господин Фоулс, искате да кажете на съдебните заседатели, че не сте видял размяната на реплики между двамата?
— Имам навика да си гледам моята работа.
— Харесвате господин Грифин, нали?
— Той е добър човек.
— Добър човек, който ви подписва чековете за заплата, нали така?
Добре, отбеляза точка, помисли си Виктория. Фоулс се държи лоялно към шефа си и съдебните заседатели го разбраха.
И тримата свидетели потвърдиха, че всички останали са слезли преди яхтата да потегли. От кея Лечестър Робинсън и Делия Бустаманте бяха видели как Джуниър скача от мостика и се отдалечава с плуване.
Оставаха само няколко минути до обедната почивка, когато Виктория забеляза Стив в галерията, беше седнал до шериф Раск. Не знаеше, че ще идва. Не се беше обадил, появи се просто ей така.
След като съдията обяви прекъсването за обяд и Грифин се втурна към патиото да изпуши една цигара, Стив се изправи до масата на защитата.
— Здрасти, Вик! Как, върви?
Тя повдигна рамене.
— Знаеш как е. Има и добри, има и лоши моменти.
— Разпъват те на кръст, а?
— Май добре се разбираш с противниковия лагер.
— Уилис ме държи в течение за Чери Конклън.
— Открили ли са го?
— Изчезнал е. Но ако е още в Кийс, ще го хванат. Броят на баровете е ограничен.
— Но голям ограничен брой.
— Да обядваме?
— О, имам среща с Джуниър.
— А!
— Трябва да го подготвя.
— Подготовката никога не е достатъчна. Особено когато свидетелят е несигурен.
Беше прекалено уморена, за да спори.
— Работиш ли по делото на баща си?
— Не ми се говори за него. — Като истински джентълмен Стив взе куфарчето й и излезе след нея от залата. — Как е майка ти?
— Не ми се говори за нея.
Не сега, помисли си тя. После, когато процесът свърши, щеше да разкаже на Стив за последните изпълнения на майка си. Прощалното писмо на баща й и мистерията около него.
Вероятното прощално писмо на баща й. Почуди се дали може да вярва на нещо, казано от майка й.
Мълчаха в асансьора. Във фоайето Стив явно искаше да й подаде куфарчето, но не знаеше кога и как да го направи. Беше като неловка първа среща, която нито единият, нито другият знае как да приключи. Напуснаха сградата и когато минаваха покрай огромния капок* на моравата пред съда, Стив каза:
[* Тропическо дърво с камбановидни цветове. — Б.пр.]
— Това е абсурдно. Ако имаш нужда от помощ…
Тя спря под сянката на дървото, цъфнало с червени цветове.
_Разбира се, че имам нужда от помощ.
— Благодаря, Стив. Аз…
— Извинявай, готин! — Фоулс се приближи, изглеждаше някак притеснен, че ги прекъсва. — Госпожице Лорд.
— Свободен сте, господин Фоулс — отвърна Виктория. — Можете да си вървите, ако искате.
— Знам, просто… — Чудеше се къде да си дене ръцете, сякаш не знаеше за какво служат. — Как върви според вас?
— Прекалено рано е да се каже. Но вие се справихте отлично. Наистина.
— Надявам се всичко да е наред. За мистър Джи, искам да кажа. Няма начин да е убил този задник.
— На това се казва заключителна пледоария — отвърна Стив.
— Успех, тогава! — Фоулс вдигна дясната си ръка и разтвори два пръста като Уинстън Чърчил. — Победа, госпожице Лорд.
— Благодаря ти, Клайв.
Фоулс явно нямаше какво повече да каже.
— Тогава аз отивам да изпия една бира.
— Барът е отсреща — заяви Стив. — „Зеления папагал“.
— Знам го добре. — Фоулс си позволи да се усмихне. Като по поръчка камбанката в стария бар издрънча: сигнал, че някой беше дал бакшиш на бармана.
Фоулс кимна за довиждане и пресече улицата.
— Какво му става? — попита Стив.
— Ще си загуби работата, ако чичо Грифин бъде осъден.
— Да, вероятно. — Стив видя как Фоулс изчезна в бара, минавайки под табелата на вратата: „Без хленчене от 1890“. — Та както ти казах, Вик, ако имаш нужда от нещо, разчитай на мен.
_Имам ли нужда от нещо? Чакай да направя списък. Спокойствие. Самоувереност. И един убийствен кръстосан разпит няма да навреди._
— Добре съм — отвърна тя.
— Какво ще кажат експертите ти?
— Професорът от Колумбия ще каже, че е възможно Стъбс да се е прострелял сам, докато е зареждал харпуна. Ъгълът на влизане е малко проблематичен, но може и да мине.
— Освен ако?
— Това, което каза първия ден. Можем да пробутаме една небивалица на заседателите, но започнем ли да ги трупаме една след друга, губим делото.
— Ударът по главата и изпадането в безсъзнание на Грифин е втората.
— Не можем ли да го обясним, свършено е с нас. Ако кажем, че Стъбс се е прострелял, тогава нямаме нападател, скрит на борда, който да е ударил Грифин. Не ни остава друго, освен да се придържаме към версията, че Грифин е паднал по стълбата и удобно за нас си е цапнал главата. Никой няма да ни повярва. По дяволите, и аз не го вярвам.
— Провери ли какво е било времето този ден?
— Спомням си какво беше времето — топло и ясно. Стояхме в плитчините и ти се опитваше да влезеш в бикините ми.
— Аз пък помня, че ти ми пускаше ръце.
— Както в повечето случаи мненията ни се разминават.
— Наистина трябва да провериш какво е било времето в Националната океанографска и метеорологична служба.
— Трийсет и осем градуса, шейсет и девет процента влажност. Югозападен вятър от десет до дванайсет възела. Леко вълнение по крайбрежието. — Дари го с най-лъчезарната си всезнаеща усмивка. Усмивката, която беше взела от него. — Искаш ли да ти кажа и атмосферното налягане?