Версия Пеликан
Шрифт:
Щом останаха сами, Грей седна до Дарби и я хвана за ръка. Пред тях беше празната маса. Столовете бяха подредени изрядно около нея. Стените бяха бели, а самата стая се осветяваше от флуоресцентни лампи и два тесни прозореца.
— Как се чувстваш? — запита той.
— Не знам. Стигнахме, струва ми се, до края. Успяхме.
— Не изглеждаш много щастлива.
— Е, прекарвала съм и по-весело. Радвам се за теб.
Той я погледна.
— Защо се радваш за мен?
— Ти сглоби парченцата и утре правиш удара.
— Не бях мислил за това.
— Лъжец.
— Е, добре де, може и да ми е минало един път през ума. Но когато вчера излезе от асансьора и ми каза, че Гарсия е мъртъв, престанах да мисля за награди.
— Не е честно. Аз върша цялата работа. Използваме моя мозък, моето лице, моите крака, а ти получаваш цялата слава.
— Ще бъда щастлив да използвам твоето име. Ще те посоча като автора на досието. Ще сложим снимката ти на първа страница заедно с Розенбърг, Дженсън, Матис, президента, Верхик и…
— Може би Томас? Ще покажете ли и негова снимка?
— Зависи от Фелдман. Той ще редактира материала.
Тя замълча и се замисли.
— Добре, мис Шоу, а сега разполагам с три часа да напиша най-сензационната история в цялата си кариера. История, която ще шокира света, която би могла да свали президента, която ще разкрие убийците. И която ще ме направи богат и прочут.
— По-добре ме остави аз да я напиша.
— Ще го направиш ли наистина? Толкова съм уморен.
— Иди си донеси бележките. И малко кафе.
Те затвориха вратата и разчистиха масата. Някакъв стажант донесе компютър и принтер. Изпратиха го за кафе. По-късно и за плодове. Разделиха материала на части, започвайки с двете убийства, после делото „Пеликан“ в Южна Луизиана, после Матис и връзките му с президента, после досие „Пеликан“ и последвалата суматоха, Калахан, Верхик, Къртис Морган и нападателите му, накрая „Уайт и Блазевич“ и Уейкфилд, Велмано и Айнщайн. Дарби предпочиташе да пише на ръка. Тя обрисува накратко съдебния спор и досието, както и онова, което се знаеше за Матис. Грей се зае с останалото и взе да нахвърля грубата чернова на компютъра.
Дарби беше образец на организираност, бележките й бяха подредени грижливо на масата, а четливо изписаните думи изпълваха страница след страница в стройна последователност. Той беше олицетворение на хаоса. Непрекъснато говореше на компютъра и печаташе безразборно различни абзаци, които още щом излезеха от принтера, биваха захвърляни. По пода се въргаляха безброй хартии. На няколко пъти му каза да пази тишина.
— Това не ти е библиотеката на Правния факултет — заяви той. — Това е вестник. Тук се работи с по един телефон на всяко ухо, докато в същото време някой нещо ти крещи.
В дванайсет и половина Смит Кийн им изпрати храна. Дарби отхапа от студения сандвич и се доближи
Тя го видя. Беше се облегнал на стената на една сграда от другата страна на Петнайсета улица и изобщо не би събудил подозрението й, ако час по-рано не го бе забелязала да се подпира на стената на хотел „Мадисън“. Държеше висока пластмасова чаша и наблюдаваше предния вход на вестника. Беше с черно кепе, дънково яке и джинси. Нямаше трийсет години. Просто си стоеше там и гледаше през улицата. Тя продължи да дъвче и да го наблюдава, и така цели десет минути. Той отпиваше от чашата и не се помръдваше.
— Грей, ела тук, моля те.
— Какво има? — попита Грей и застана до нея.
Тя посочи мъжа с черната шапка.
— Погледни го внимателно — каза тя. — И ми кажи какво прави.
— Пие нещо, най-вероятно кафе. Подпрял се е на стената на оная сграда и наблюдава тая.
— Как е облечен?
— С дънково яке, джинси и черно кепе. Като че ли е с ботуши. Какво значение има?
— Видях го преди час да стои до хотела, ей там. Оная камионетка почти го скриваше, но съм сигурна, че беше той. А сега е тук.
— Значи?
— Значи през последния час поне той виси отвън и наблюдава тази сграда.
Грей кимна. Не беше време за остроумни шеги. Младежът изглеждаше подозрителен и тя се тревожеше. От две седмици насам я следяха в Ню Орлиънс, Ню Йорк, а може би и във Вашингтон и тя вече знаеше повече от него за тези неща.
— Какво искаш да кажеш, Дарби?
— Посочи ми една разумна причина защо този човек, който явно не е скитник, ще се държи така.
Младежът погледна часовника си и тръгна бавно надолу по тротоара. След малко се скри от очите им. Дарби също си погледна часовника.
— Сега е точно един — каза тя. — Хайде да проверяваме на всеки петнайсет минути, съгласен ли си?
— Разбира се. Съмнявам се, че е нещо сериозно — отвърна той небрежно, мъчейки се да я успокои колкото може. Нищо не излезе. Тя седна на масата и се взря в бележките си.
Грей я изгледа съчувствено и бавно се върна при компютъра. Писа с настървение петнайсет минути, после отиде до прозореца. Дарби го наблюдаваше изпитателно.
— Не го виждам — каза той.
В един и половина го видя.
— Дарби! — извика я той и посочи мястото, където тя го бе забелязала първия път.
Дарби погледна през прозореца и след секунди разпозна човека с черното кепе. Сега беше с тъмнозелена винтяга. Взираше се в краката си, но всеки десет секунди вдигаше глава към главния вход. От това ставаше още по-подозрителен, но пък се беше скрил отчасти зад някакъв камион. Пластмасовата чаша бе изчезнала. Той запали цигара, стрелна очи към входа, а после се загледа надолу по тротоара.
— Защо ли усещам тая буца в гърлото? — наруши тишината Дарби.