Владетелката на замъка

Холт Виктория

Измъкнах и гребена, и шала. Затъкнах гребена в косите си, а шала небрежно метнах на раменете си.

Спомних си за мига, в който Питър ме улови под ръка и ме поведе към центъра на залата, за да открием бала. Затананиках мелодията на традиционния танц и неусетно краката ми сами се понесоха по пода, сякаш онази незабравима нощ се бе върнала и аз отново се намирах в балната зала.

Не бях чула кога е влязла Джили и се стреснах, когато я забелязах до себе си. Тя ме гледаше с широко отворени очи.

Спрях да танцувам. Почувствах

се страшно неудобно, че детето ме изненада в такъв неподходящ момент. Погледът й се местеше от пътната чанта към купчината сгънати дрехи на леглото. Радостта ми начаса отстъпи място на униние, защото разбрах, че Джили много ще страда по време на отсъствието ми.

Клекнах до нея и я прегърнах.

— Заминавам само за малко, Джили.

Тя стисна очите си, за да не ме гледа.

— Джили, моля те, чуй ме! Ще се върна скоро!

Тя поклати глава, а измежду стиснатите й клепачи закапаха сълзи.

— Тогава ще продължим заниманията. Ти ще чертаеш букви в пясъка и скоро ще можеш да пишеш името си.

Разбрах, че не мога да я утеша по никакъв начин. Джили се отскубна от прегръдките ми, втурна се към леглото и заизмъква дрехите от пътната ми чанта.

— Не, Джили, не бива да правиш така. — Взех я на ръце и седнах в люлеещия се стол. Притисках я до себе си и я люлеех. — Аз ще се върна, Джили. След седмица отново ще бъда тук.

— Няма да се върнете… Тя… Тя…

— Кажи ми, Джили…

— Тя… си отиде.

За миг забравих, че заминавам при Конън, защото разбрах, че Джили знае нещо важно, което би могло да разсее мистерията около смъртта на Алис

— Джили, тя сбогува ли се с теб, преди да си тръгне?

Детето поклати глава, сълзи се стичаха по бледите му страни.

— Джили, моля те, разкажи ми какво се случи… Ти видя ли я как си отива?

Детето се притисна към мен и зарови лице в гърдите ми. Погалих я по косите, сетне се отдръпнах и я погледнах, ала очите й бяха затворени.

Изведнъж тя отново се втурна към леглото и започна да вади дрехите ми от чантата.

— Не… — отчаяно викаше Джили. — Не… не…

— Аз ще се върна, скъпа! След няколко дни съм при теб!

— Тя не се върна!

Разговорът не доведе доникъде. И този път не можах да изкопча нищо от Джили.

Тя вдигна малкото си личице към мен; погледът й изразяваше неописуема печал.

В този миг осъзнах колко много ме обича това клето създание. Как да обясня на заблуденото дете, че не го напускам завинаги? Алис я е обичала, но я е изоставила. Оскъдният й жизнен опит й подсказваше, че и аз ще постъпя така:

Няколко дни… една седмица… за нея това бе равнозначно на години. Не можех да я изоставя.

Какво ли ще си помисли Конън, ако пристигна с двете деца?

Някак си щях да му обясня мотивите за постъпката си, ала в никакъв случай не биваше да напускам Джили. Трябваше да кажа на г-жа Полгри да уведоми господаря, че ще взема със себе си и двете деца — тя щеше да бъде доволна, че Джили идва с мен, защото

първа бе забелязала подобрение у бедното дете.

— Джили — рекох аз, — заминавам за няколко дни, но двете с Алвиън ще дойдете с мен. — Целунах малкото личице и повторих, защото тя не вярваше на ушите си: — Ще дойдеш с мен, нали искаш, Джили?

Минаха няколко секунди, докато тя осъзна смисъла на думите ми. Тогава спусна клепачи и се усмихна. Никога няма да забравя тази усмивка — тя ме трогна повече от всичко.

Готова бях да изтърпя недоволството на господаря само и само да направя щастливо това бедно дете.

Потеглихме рано на другата сутрин. Всички слуги излязоха да ни изпроводят. Седнах в каляската между двете деца, а Били Трихей, издокаран с ливрея, се намести на капрата.

Г-жа Полгри стоеше най-отпред със скръстени ръце и не откъсваше поглед от Джили. Явно беше очарована, че внучката й ще ни придружи в това пътуване.

Тапърти се пъчеше между дъщерите си. Очите и на тримата излъчваха подозрително любопитство, но това изобщо не ме интересуваше. Бях толкова щастлива, че ми идеше да запея.

Утрото бе слънчево и ясно, по тревата блестеше скреж, а ние препускахме по селския път. Децата бяха весели и възбудени — Алвиън оживено бърбореше, а Джили седеше до мен и се усмихваше. Забелязах, че е сграбчила полата ми и не я пуска. Усетих, че от сърце съм заобичала това нежно създание.

Били също бе в добро настроение. Като подминахме един крайпътен гроб, той произнесе молитва за душата на покойника.

— Не че душата му ще се успокои, скъпи госпожици. Човек, сполетян от такава смърт, не намира покой. Както и убитите. Душите им бродят по широкия свят.

— Това е нелепо! — остро рекох аз.

— Не бива да казвате на мъдростта нелепица, госпойце — засегнат ми възрази конярят.

Май всички местни хора имат прекалено развито въображение.

Децата впиха погледи в лицето ми. Въздъхнах с облекчение, когато пристигнахме на гарата.

В Пензънс ни чакаше карета, която щеше да ни отведе в Пенлъндстоу. Смрачаваше се, когато свърнахме по една алея и пред очите ми заблещукаха светлините на замъка. На портата ни очакваше мъж с фенер, който веднага щом ни забеляза, се провикна:

— Пристигнаха. Бягай да кажеш на господаря.

Бяхме доста изморени от пътуването; децата дремеха.

Помогнах им да слязат и щом повдигнах глава, забелязах Конън. Не можах да различа добре лицето му в здрача, но ми се стори, че е много доволен. Взе ръката ми, задържа я в неговата и каза нещо, което вся смут в душата ми:

— Толкова се тревожех за вас. Опасявах се, че ще ви сполети беда по пътя. Хиляди пъти съжалих, че сам не дойдох да ви взема.

Сигурно имаше предвид Алвиън. Не можеше да става дума за мен. Но той ме гледаше и се усмихваше. Никога през живота си не бях се чувствала толкова щастлива.