Владетелката на замъка

Холт Виктория

— Това едва ли ще бъде уместно.

— Ами вероятно ще трябва да ви викам „мамо“ — рече тя и присви устни.

— Щом не искаш да ми викаш „мамо“, наричай ме Марта или Марти.

— Марти… Това ми харесва. Прилича ми на име на кон.

— Правиш ми страхотен комплимент, Алвиън — възкликнах аз и тя ме изгледа учудено.

Сетне се отправих към стаята на Джили.

— Джили, аз ще бъда новата г-жа Тремелин.

Очите й блеснаха, а на устните й цъфна ослепителна усмивка. Джили се хвърли върху мен и зарови глава

в гърдите ми. Телцето й се тресеше от смях.

Не знаех точно какво става в замъгления разум на бедното дете, но бях сигурна, че е доволна. В мислите си тя винаги ме бе свързвала с Алис и не бе изненадана като Алвиън и мен от внезапния обрат в живота ми. За Джили беше напълно естествено аз да заема мястото на Алис.

Стори ми се, че в този момент аз наистина бях Алис в представите й.

Пътуването към дома мина много весело. По пътя към гарата непрекъснато пяхме корнуолски песни. Никога не бях виждала Конън толкова щастлив. Мислех си, че винаги ще бъдем толкова щастливи.

Алвиън и Джили пееха с нас. Изненадано слушах как това дете, което едвам отронваше по някоя дума, пееше с удоволствие.

Конън поде с богатия си баритон първите тактове от традиционната песен „Коледните дарове“: „На първия коледен ден моят мил любим ми изпрати яребица, кацнала на крушово дърво…“

Всички се присъединихме към него и така в песни и закачки не усетихме как стигнахме гарата.

Били Трихей ни чакаше с каретата, явно Конън се бе разпоредил да ни посрещнат тържествено. Щом пристигнахме в замъка, зинах от изумление, защото не бях очаквала да ми бъдат оказани такива почести.

Всички слуги се бяха наредили в просторното фоайе — семействата Полгри и Тапърти, всички градинари и коняри, дори и селските моми и ергени, които идваха помагат при тържествени случаи.

Конън ме хвана за ръка и тържествено ме въведе в замъка.

— Както ви е известно, г-ца Лий се съгласи да се омъжи за мен. След няколко седмици тя ще бъде вашата нова господарка.

Мъжете се поклониха, а жените направиха реверанс, но все пак, докато усмихната минавах покрай тях, забелязах в очите им недоверие. Още не бяха готови да ме приемат като господарка на замъка.

В стаята ми бе накладен голям огън, всичко бе чисто и подредено. Дейзи ми донесе топла вода, но не остана да си побъбрим както обикновено.

Реших, че трябва да си възвърна доверието на персонала, но не биваше и да забравям, че бъдещата господарка на Маунт Мелин не бива да клюкарства със слугините.

Вечерях с Конън и Алвиън, сетне сложих детето да спи; през това време любимият ми ме очакваше в библиотеката.

Трябваше да обмислим всички подробности за годежа и венчавката. Конън ме попита дали Съм уведомила семейството си, а аз му казах, че все още не

съм го направила. Все още не можех да повярвам, че мечтите ми са се сбъднали.

— Може би този малък подарък ще ти помогне да повярваш, скъпа — рече той. Сетне извади кутия за бижута от едно чекмедже и ми показа великолепен пръстен с огромен четвъртит смарагд, обграден с диаманти.

— О, толкова е красив, прекалено красив е за мен.

— Нищо не е прекалено красиво за Марта Тремелин — рече той, повдигна лявата ми ръка и постави пръстена на безименния пръст. Повдигнах ръката си и започнах да разглеждам прекрасния накит.

— Никога не съм притежавала такава изискана вещ.

— Това е само първото от многото красиви неща, които ще ти подаря, скъпа Марти. Това е яребицата, кацнала на крушово дърво.

След тези думи Конън ми целуна ръка и аз си казах, че ако се усъмня в истинността на щастието си, ще трябва само да погледна смарагдовия пръстен, за да се убедя, че не сънувам.

На другата сутрин слязох долу и разбрах, че Конън е излязъл по работа. След като проведох обичайните си занимания с Алвиън и Джили, се прибрах в стаята си. След малко на вратата се почука.

— Влезте — извиках аз и на прага се появи г-жа Полгри.

Стори ми се угрижена и аз разбрах, че се е случило нещо важно.

— Г-це Лий, бих искала да обсъдя някои неща с вас. Ще бъдете ли така добра да дойдете в стаята ми на чай. Вече съм турила чайника.

Приех поканата. Бих искала и занапред да запазя добрите си приятелски отношения с икономката.

Настанихме се и тя наля чая. Този път изобщо не стана дума за уиски и това ме развесели донейде. След няколко седмици щях да стана господарка на този дом и не бе уместно да пия със слугите.

Г-жа Полгри ме поздрави по случай годежа и ми заяви, че много се радва за мен.

— Всъщност всички са във възторг от радостната вест.

Сетне тя се осведоми дали възнамерявам да направя нововъведения или промени, но аз я уверих, че тъй като всичко върви по мед и масло, нямам подобни намерения.

Тя се успокои и реши да премине към същинската тема на разговора.

— Докато ви нямаше, г-це Лий, тук се случиха някои неща и ний сме много обезпокоени.

— О, така ли?

— Става дума за внезапната смърт на сър Томас Треслин.

Сърцето ми затупка лудо.

— Но той вече е погребан… Нали бяхме на погребението му…

— Да, но това не е краят на историята, г-це Лий.

— Наистина не разбирам какво имате предвид.

— Ами, говорят се много лоши неща… пък има й писма…

— Какви писма?

— Ами вдовицата е получила писма… Хората си мислят, че той е бил… Ще изкопаят трупа му… ще има разследване…

— Възникнало е съмнение, че сър Томас е бил отровен, това ли искате да ми кажете?