Затворник по рождение
Шрифт:
Дани седна до адвокат Мънро от едната страна на масата, а Хюго Монкрийф, придружен от Маргарет, се настаниха до Дезмънд Галбрайт. Съдия Сандърсън зае мястото си на бюрото с лице към тях. Никой от присъстващите не носеше черна тога, поради което цареше съвсем неофициална атмосфера. Съдията откри заседанието, като им обясни, че макар делото да се гледа при затворени врати, решението му носи цялата тежест на закона. Остана доволен, когато и двамата адвокати кимнаха.
И двете страни се бяха съгласили съдия Андерсън да гледа делото, а Мънро го описа като „мъдра стара птица“.
— Господа —
Господин Галбрайт пръв стана от мястото си и обясни, че сър Алегзандър Монкрийф е написал недвусмислено писмо, в което е заявил, че обезнаследява внука си, осъден от военен съд, а неговият клиент, господин Хюго Монкрийф, иска да се изпълни последното желание на баща му.
Адвокат Мънро заяви от името на клиента си, че не той е завел иск за решаване на спора в съда, нито е искал да участва в такъв спор, но също като господин Хюго Монкрийф, смята, че желанието на дядо му трябва да бъде уважено.
— До последната буква — добави той.
Съдията повдигна рамене и се примири, че явно няма място за компромисно решение.
— Да започваме тогава. Прочетох всички предоставени ми документи и взех под внимание доказателствата, внесени в съда от двете страни по делото. Сега ще ви изложа фактите, които според мен са от значение за изхода на спора. Нито една от страните не оспорва факта, че на седемнадесети януари 1997 година сър Алегзандър Монкрийф е написал завещание, според което оставя цялото си имущество на внука си, сър Никълъс Монкрийф, по това време военнослужещ в Косово. — Съдията направи пауза и вдигна поглед към адвокатите, които едновременно кимнаха в знак на съгласие.
— Адвокат Галбрайт обаче, от името на клиента си Хюго Монкрийф, твърди, че това не е последното завещание на сър Алегзандър и че — съдията погледна записките си за сверка — на първи ноември 1998 година той е написал второ такова, като е оставил цялото си имущество на сина си сър Ангъс Монкрийф. Сър Ангъс е починал на двайсети май 2002 година и на свой ред е оставил цялото си имущество на по-малкия си брат — Хюго. Освен това, в защита на тезата си, адвокат Галбрайт е предоставил като доказателство писмо, написано от сър Алегзандър, в което той обяснява защо е променил решението си. Господин Мънро не твърди, че подписът на втората страница от писмото е подправен, а само, че първата страница е написана на по-късна дата. Адвокат Мънро също така заяви, че няма да предостави никакви доказателства в подкрепа на твърдението си, но истинността му ще стане ясна от само себе си в хода на делото.
— Господин Мънро също така обясни на съда, че няма да претендира, че сър Алегзандър не е бил вменяем, когато е написал второто завещание. Дори напротив, той сподели, че само седмица преди сър Алегзандър да почине, двамата са играли шах и възрастният господин е победил доста убедително.
— В заключение ми се иска да обобщя, че единственият спор, който съдът трябва
Дезмънд Галбрайт стана от мястото си.
— Ваша Светлост, клиентът ми и аз сме съгласни, че единственият спор между страните е дали второто завещание, което ние сме убедени, че е последното желание на сър Алегзандър, е валидно. В подкрепа на твърдението си сме предоставили на съда самото завещание, както и придружаващото го писмо. Сега бих желал да поканя нашия свидетел, който, надявам се, веднъж завинаги ще сложи край на спора.
— Разбира се — съгласи се съдията. — Моля, поканете свидетеля да влезе.
— Моля професор Найджъл Флеминг да заповяда — обяви Галбрайт и се обърна към вратата.
Дани се наведе към Мънро и го попита дали познава професора.
— Само по име — отговори Мънро, когато в залата влезе висок, елегантен господин с побеляла коса. Докато той полагаше клетва, Дани си помисли, че му прилича на начетените авторитети, които връчваха наградите в училището му, но никога на него.
— Моля, седнете, професор Флеминг — покани го съдия Сандърсън.
Галбрайт остана прав.
— Професоре, смятам, че е важно да запознаем съда с експертизата, която ще внесете в делото, затова се надявам да нямате нищо против първо да ви задам няколко въпроса относно професионалните ви постижения.
Професорът леко се поклони.
— Каква е настоящата ви длъжност?
— Професор по неорганична химия в университета в Единбург.
— Вярно ли е, че сте написали книга за връзката между неорганичната химия и криминологията, която се изучава като част от учебната програма по право в повечето университети?
— Не мога да твърдя за повечето университети, господин Галбрайт, но със сигурност в университета в Единбург.
— Били ли сте наеман от различни правителства, за да окажете помощ при решаването на спорове от такъв характер?
— Не ми се иска да преувеличавам постиженията си. Наистина, три пъти съм бил наеман от различни правителства, за да ги консултирам при спорове между две или повече нации.
— Повече от достатъчно. Тогава нека ви попитам, господин професоре, някога давали ли сте показания в съд, когато се е оспорвала истинността на завещание?
— Да, господине, в седемнадесет отделни случая.
— И бихте ли съобщили на този съд в колко от тях присъдата е била в полза на страната, за която сте свидетелствали?
— Не искам да оставя впечатление, че присъдите са били такива благодарение на моите показания.
— Много добре казано — с кисела усмивка отвърна Галбрайт. — И все пак въпросът ми е в колко от тези седемнадесет дела решението на съда е съвпадало с вашето мнение?
— Шестнайсет — отговори професорът.
— Моля, продължете, адвокат Галбрайт — подкани го съдията.