Затворник по рождение

Арчър Джефри

— Предполагам, че тази информация ви поставя в много изгодно положение — отбеляза Мънро.

— Най-вероятно — съгласи се Дани. — Проблемът е, че когато става въпрос за такива суми — а по груби сметки тази колекция струва около петдесет милиона долара — няма много хора в света, които да могат да си позволят да наддават. Даже смятам, че в нашия случай има само двама кандидати, поради което не бива твърде дълго да ги разигравам.

— Вече тотално се обърках — призна Мънро.

— Е, да се надяваме, че аз няма да се объркам, щом играта

на покер започне, защото имам чувството, че следващият, който почука на тази врата, ще е или келнерът със закуската ни, или Джийн Хънсакър, готов да купи колекцията, за която копнее от петнайсет години. Затова сега ще си взема душ и ще се преоблека. Не ми се иска да ме завари по халат и да се досети, че цяла нощ съм изчислявал каква сума да му поискам.

— Адвокат Галбрайт, ако обичате.

— За кого да предам?

— Хюго Монкрийф.

— Веднага ви свързвам, господине.

— Как вървят нещата в Женева? — бяха първите думи на Галбрайт.

— Тръгваме си с празни ръце.

— Какво? Не е възможно! Притежаваш всички документи, необходими да получиш наследството, включително и завещанието на баща ти.

— Дьо Кубертен заяви, че завещанието е невалидно, и на практика ни изхвърли от кабинета си.

— Наистина нищо не разбирам — призна Галбрайт, който звучеше искрено изненадан. — Проверих завещанието във всички инстанции и бяха единодушни, че е истинско.

— Е, Дьо Кубертен очевидно не е на това мнение. Затова ти се обаждам — да те питам какъв ще е следващият ни ход?

— Веднага ще се обадя на Дьо Кубертен и ще му съобщя, че ще заведем дела и в Лондон, и в Женева. Това поне би трябвало да го спре да предаде наследството другиму, преди автентичността на завещанието да се реши в съда.

— Може би е време да задействаш и другия план, който обсъждахме, преди да тръгна насам.

— Разбира се — съгласи се Галбрайт. — Трябва ми само номерът на полета на племенника ви.

— Прав бяхте — заяви Мънро, когато Дани излезе от банята двайсет минути по-късно.

— За какво? — попита Дани.

— Следващият, който почука на вратата, беше келнерът — усмихна се Мънро, а Дани се настани на масата. — Умен млад мъж, който на драго сърце ми поднесе много полезна информация.

— Значи не е бил швейцарец — отвърна Дани и разгъна салфетката в скута си.

— Изглежда — продължи Мънро, — че господин Хънсакър е пристигнал в хотела преди два дни. Управителят е изпратил лимузина да го посрещне на летището, където е кацнал с личния си самолет. Младият господин беше така любезен да ми съобщи също, в замяна на моите десет франка, че престоят за Хънсакър тук не е фиксиран.

— Сериозна инвестиция — отбеляза Дани.

— Още по-интересното в случая е, че същата лимузина вчера е закарала господин Хънсакър до банка „Дьо Кубертен“, където той е провел четирийсетминутна

среща.

— За да разгледа колекцията несъмнено — предположи Дани.

— Не мисля — отвърна Мънро. — Дьо Кубертен не би допуснал никого в трезора без ваше разрешение. Това би нарушило всички правила на банката. Освен това не е и необходимо.

— Защо? — попита Дани.

— Със сигурност си спомняте, че когато дядо ви изложи колекцията си по случай осемдесетата си годишнина в „Смитсониън“ във Вашингтон, един от първите посетители беше самият Хънсакър.

— И какво друго каза келнерът?

— Господин Хънсакър в момента закусва в стаята си на горния етаж и очаква да почукате на вратата му.

— Ще има да почака — отвърна Дани. — Не смятам аз да правя първия ход.

— Жалко — отговори Мънро. — С нетърпение очаквам срещата ви. Веднъж имах привилегията да присъствам на преговори, в които участваше дядо ви. Тръгнах си с усещането, че съм напълно разбит — а бях на негова страна.

Дани се засмя. В същия момент някой почука на вратата.

— По-скоро, отколкото очаквах — измърмори Дани.

— Може да е чичо ви Хюго с поредната призовка — предположи Мънро.

— Или пък келнерът, дошъл да отнесе чиниите. Който и да е, трябва да събера документите от пода. Не искам Хънсакър да види, че досега съм пресмятал колко да му поискам.

И двамата коленичиха и започнаха да събират разпилените листове.

Отново се почука на вратата, този път по-силно. Дани се скри в банята с документите, а Мънро отвори вратата.

— Добро утро, господин Хънсакър, радвам се да ви видя. Запознахме се във Вашингтон — рече адвокатът и протегна ръка, но тексасецът влезе покрай него в стаята и се огледа за Дани.

След секунди вратата на банята се отвори и Дани се появи, облечен в халат с инициалите на хотела. Прозя се и се протегна.

— Каква изненада, господин Хънсакър! На какво дължим тази чест?

— Глупости, изненада — отвърна Хънсакър. — Вчера сутринта ме видя на закуска — мен трудно можеш да ме пропуснеш. И си спести игричките с прозяването, защото знам, че вече ви е била сервирана закуска — добави той и погледна към масата.

— Струваше ви десет франка, предполагам — усмихна се Дани. — И какво ви води в Женева? — попита той и се настани в единствения удобен стол в стаята.

— Дяволски добре знаеш защо съм тук — отговори Хънсакър и запали пурата си.

— Етажът е за непушачи — напомни му Дани.

— Глупости — изруга Хънсакър и тръсна пепелта на килима. — Е, колко искаш?

— За какво, господин Хънсакър?

— Не си играй с мен, Ник. Кажи колко искаш?

— Ще призная, че точно преди да дойдете, обсъждах въпроса с моя адвокат и той мъдро ме посъветва да не избързвам.

— И какво ще чакаш? Ти не се интересуваш от марки.

— Така е — съгласи се Дани. — Но със сигурност има други, които се интересуват.