Затворник по рождение

Арчър Джефри

— Прекрасно знае, че банката му е имала взаимоотношения с баща ти — каза Маргарет, — но по някаква причина иска да спечели време.

— Добро утро, сър Никълъс — поздрави го Фрейзър Мънро и стана от стола зад бюрото си. — Надявам се, че пътувахте добре.

— Щях да пътувам по-добре, ако не знаех, че в момента чичо ми е в Женева и се опитва да ме лиши от наследството ми.

— Не се притеснявайте — успокои го Мънро. — Доколкото познавам швейцарските банкери, никога не биха избързали

с подобно решение. Ще стигнем в Женева точно навреме. Сега обаче трябва да обсъдим някои други въпроси.

— Проблема, който не искахте да обсъждаме по телефона, предполагам? — попита Дани.

— Точно така — потвърди Мънро. — Боя се, че не нося добри новини. Вашият чичо сега твърди, че дядо ви е направил второ завещание, само седмици преди да почине, в което ви обезнаследява и оставя всичките си имоти на баща ви.

— Имате ли копие на това завещание?

— Да, имам — отговори Мънро. — Но понеже не бях доволен от копието, получено по факса, отидох до Единбург, където се срещнах с адвокат Галбрайт и поисках да видя оригинала.

— И какво е мнението ви?

— Първото нещо, което сравних, беше подписът на дядо ви — обясни Мънро.

— И? — нетърпеливо попита Дани.

— Не мога да съм абсолютно сигурен, но ако е фалшив, е дяволски добре направен. Не открих нищо нередно в хартията или панделката, които са същите като използваните от дядо ви при първото завещание.

— Може ли да стане по-зле?

— Боя се, че да — отговори Мънро. — Галбрайт спомена и за писмо, което дядо ви е изпратил на баща ви малко преди смъртта си.

— А показа ли ви го?

— Да. Беше напечатано на машина, което ме изненада, защото дядо ви винаги пишеше писмата си на ръка; нямаше доверие на техниката. Смяташе пишещите машини за модерното откритие, което ще сложи край на изящния краснопис.

— А какво пишеше в писмото? — попита Дани.

— Пише, че е решил да ви лиши от наследство и затова оставя цялото си имущество на баща ви. Доста хитро замислено.

— Хитро?

— Да. Ако имуществото бе оставено поравно на двамата му сина, щеше да изглежда доста подозрително, тъй като всички знаят, че с чичо ви не си говореха от години.

— А по този начин чичо Хюго пак получава всичко, защото баща ми пък го определя за свой наследник — довърши Дани. — Но вие казахте „хитро“. Имате ли подозрения, че дядо ми не е авторът на писмото?

— Разбира се, че имам — отвърна Мънро. — И не само защото е напечатано на машина. Написано е на хартия от тази, която дядо ви използваше — разпознах я веднага — но по някаква необяснима причина само първият лист е напечатан, а на втория с почерка на дядо ви пише само: Това е личното ми желание и се надявам двамата да се съобразите с него. Ваш любящ баща, Алегзандър Монкрийф. На първата страница е описано самото завещание, а втората е абсолютно същата като тази в първото му завещание. Доста голямо съвпадение.

— Но това едва ли би послужило като доказателство…

— Боя се, че не. Макар да имаме достатъчно основания да се съмняваме

в истинността му, завещанието е написано на хартията на дядо ви, на неговата пишеща машина, а почеркът на втория лист несъмнено е автентичен. Не мисля, че ще се намери съд, който да се съгласи да разгледа подобно дело. И това не е всичко — продължи Мънро. — Чичо ви е поискал да издадат забранителна заповед срещу вас.

— Забранителна заповед? — невярващо повтори Дани.

— Явно не му стига, че получава имението в Шотландия и къщата в Лондон, но сега настоява да освободите къщата в срок от тридесет дни. В противен случай ще ви връчи съдебна заповед и ще изисква наем, равен на обичайния в района от деня на настаняването ви в неговия имот.

— Значи съм загубил всичко — въздъхна Дани.

— Не точно — каза Мънро. — Макар да съм съгласен, че нещата не изглеждат добре у дома, ако става въпрос за Женева — ключът все още е във вас. А се съмнявам, че банката ще поеме риска да предаде колекцията на дядо ви на човек, който не разполага с ключа. — Замълча за момент, след което продължи: — А и съм сигурен в едно — ако дядо ви беше жив, нямаше да стои със скръстени ръце в подобна ситуация.

— Нито пък аз — отвърна Дани. — Ако имах парите да се справя с Хюго. Истината е, че въпреки вчерашната продажба на търга, е въпрос на седмици, докато чичо ми повдигне и обвинение в банкрут.

Господин Мънро се усмихна за първи път тази сутрин.

— Очаквах подобно развитие на нещата, сър Никълъс, затова вчера следобед заедно с партньорите ми обсъдихме ситуацията. — Той се покашля. — Всички единодушно решихме, че бихме могли да нарушим една от дългогодишните традиции във фирмата и да не ви издаваме нови сметки, докато случаят не бъде успешно приключен.

— Но ако загубя делото в съда — а повярвайте ми, господин Мънро, аз имам опит в такава ситуация — това означава, че завинаги ще съм затънал в дългове към вас.

— Ако ние загубим делото в съда — натърти Мънро, — ви уверявам, че пак няма да дължите нищо, защото фирмата ни е много задължена на дядо ви.

След няколко минути управителят се върна в залата и зае мястото си срещу бъдещите си клиенти. Усмихна се и заговори:

— Господин Монкрийф, получих потвърждение, че баща ви наистина е бил клиент на нашата банка. Сега се налага да проверим твърдението ви, че сте негов единствен наследник.

— Мога да ви представя всички необходими документи за това — уверено заяви Хюго.

— Като начало, мога ли да видя паспорта ви, господин Монкрийф?

— Да, разбира се. — Той отвори куфарчето и подаде паспорта си на управителя.

Дьо Кубертен обърна на страницата със снимката и известно време я разучава, преди да го върне на Хюго.

— Носите ли смъртния акт на баща си?

— Да. — Хюго извади документ от куфарчето си и го подаде на възрастния мъж.

Този път управителят отдели повече време на документа, след което го върна обратно.