Затворник по рождение
Шрифт:
Залата бързо се напълни с опитни участници, които заеха местата си секунди преди господин Блъндел да се качи на подиума. Той се усмихна на потенциалните си клиенти, напълни чаша с вода и погледна часовника на стената. Потупа микрофона за проба и започна:
— Добро утро, дами и господа. Добре дошли на ежегодния ни търг за ценни пощенски марки. Марка номер едно. — Увеличено копие на марката се появи на екрана до него. — Днес започваме с екземпляр от 1841-ва година, със стойност тогава едно пени, в отлично състояние. Откриваме търга с начална цена от хиляда
Дани остана доволен, че първият екземпляр от търга се бе продал за сума, доста по-голяма от предвидената, но колкото повече чукчето на водещия отчиташе продажбите, толкова по-нелогично му се струваше определянето на крайната цена. Така и не можа да си обясни защо някои марки достигат цена, много по-висока от предложената, а други не успяват да се продадат дори за началната обявена и аукционерът тихо завършваше с: „Няма продажба“. Не искаше и да си помисли за последиците, ако за номер 37 също нямаше кандидати.
От време на време хвърляше поглед към мъжа с пурата, но засега не забеляза той да наддава за нещо. Надяваше се да прояви интерес към пощенския плик, адресиран до Дьо Кубертен. Иначе защо Блъндел беше посочил към него?
Когато търгът стигна до номер 35, колекция марки от британските колонии, продадена почти мигновено за хиляда паунда, Дани вече бе на края на нервите си. Обявяването на номер 36 предизвика шум в залата и Дани провери в каталога: марката с нос Добра Надежда, 1861 година, само шест такива запазени в цял свят.
Блъндел откри търга с начална цена 30 000 паунда и след като няколко търговци и колекционери отпаднаха, останаха само мъжът с пурата и анонимен участник по телефона. Дани не откъсваше поглед от едрия мъж. По нищо не личеше, че той наддава, но когато господин Блъндел получи отказ от дамата по телефона, той се обърна към него и обяви:
— Продадена на господин Хънсакър за седемдесет и пет хиляди паунда. — Мъжът се усмихна и извади пурата от устата си.
Дани остана толкова пленен от разразилата се война, че чак се изненада, когато Блъндел обяви:
— Номер трийсет и седем, уникален пощенски плик с първото издание на марка от 1896 година, пусната от френското правителство в чест на откриването на съвременните Олимпийски игри. Пликът е адресиран до барон Пиер дьо Кубертен. Търгът започва с първоначална цена хиляда паунда.
Дани остана разочарован от ниската сума, предложена от Блъндел, но забеляза, че веднага се включиха доста участници.
— Хиляда и петстотин? — Отново доста кандидати.
— Две хиляди? — Вече не чак толкова.
— Две хиляди и петстотин? — Господин Хънсакър продължаваше да седи с незапалена пура в уста.
— Три хиляди? — Дани се повдигна и огледа залата, но не успя да види кой наддава.
— Три хиляди и петстотин? — Пурата си беше още на мястото.
— Четири хиляди! Четири хиляди и петстотин.
— Продаден за шест хиляди паунда на господина от първия ред — обяви аукционерът и удари с чукчето. — Номер тридесет и осем, рядък екземпляр на…
Дани се опита да види участниците от първия ред, но не успя да определи кой от тях бе купил пощенския плик. Искаше да му благодари за това, че бе платил три пъти по-висока цена от очакваната. Някой го потупа по рамото и като се обърна, Дани видя, че мъжът с пурата се е надвесил над него.
— Казвам се Джийн Хънсакър — представи се той, а гласът му беше толкова гръмовен, че почти заглуши акционера. — Имате ли желание да ми направите компания за по кафе, сър Никълъс, мисля, че имаме общи интереси. От Тексас съм — продължи той и подаде ръка, — което едва ли ви изненадва, при положение че вече сме се виждали във Вашингтон. Имах честа да познавам дядо ви.
Тръгнаха надолу по стълбите. Дани мълчеше, не смееше да каже нищо. Щом стигнаха партерния етаж, Хънсакър се насочи към ресторанта и там седна на маса, която сякаш бе запазена за него.
— Две кафета, черни — поръча той на минаващия келнер, без да даде възможност на Дани да избере друго. — Сър Никълъс, аз съм изумен.
— Изумен? — продума Дани.
— Не мога да си обясня защо пуснахте плика на търг и оставихте чичо ви да предложи толкова висока цена. Единственото логично обяснение е, че играете заедно и сте се надявали аз да предложа още повече.
— Отдавна не общувам с него — отвърна Дани, като внимателно подбираше думите си.
— Същото като дядо ви.
— Били сте приятел на дядо ми?
— Приятел би било доста самонадеяно определение — отговори тексасецът. — Ученик и последовател е по-близо до истината. През седемдесет и седма, когато бях още начинаещ колекционер, той ме надхитри за една много ценна марка, но аз бързо започнах да се уча от него. Но ако трябва да бъда честен, той беше изключително щедър учител. Често чета по вестниците, че притежавам най-ценната колекция пощенски марки, но това просто не е вярно. Тази чест се полага на вашия дядо. — Хънсакър отпи от кафето си и добави: — Преди доста години дядо ви ми намекна, че ще остави колекцията на внука си, а не на синовете си.
— Баща ми почина — каза Дани.
Хънсакър го погледна изненадано.
— Зная, присъствах на погребението. Мислех, че сте ме видели там.
— Видях ви — отговори бързо Дани, като си припомни описанието на „едрия американец“ в дневника на Ник. — Но не ми беше разрешено да разговарям с никого, освен с адвоката си.
— Да, зная. Тогава успях да поговоря с чичо ви и му обясних, че съм насреща, ако решите да продадете колекцията. Той обеща, че ще ме има предвид. Разбрах, че не я наследил и че явно дядо ви е спазил обещанието си и я е оставил на вас. Затова, когато господин Блъндел ми съобщи, че сте предложили плика на търг, долетях тук с надеждата да се срещнем.