Затворник по рождение
Шрифт:
— Да се надяваме, че ще ни стигнат, а ти не го изпускай от очи.
Хюго изключи телефона си и двамата с Маргарет тръгнаха да се качат на самолета.
— Да не би да открихте още някоя семейна ценност, сър Никълъс? — с надежда в гласа попита господин Блъндел.
— Не, интересува ме обаче дали имате копие на пощенския плик, който продадохте днес сутринта?
— Да, разбира се. Пазим снимки на продадените екземпляри, в случай че по-късно възникне спор.
— А може
— Проблем ли има?
— Не, просто искам да проверя адреса.
— Разбира се — рече Блъндел, натисна няколко клавиша на компютъра си и след секунди на екрана се появи снимка на пощенския плик. Акционерът завъртя монитора така, че Дани също да го види.
Baron de Coubertin
25 rue de la Croix — Rouge
Geneve
La Suisse
Дани си записа името и адреса.
— Знаете ли дали барон Дьо Кубертен е бил сериозен колекционер на марки?
— Доколкото ми е известно, не — отговори господин Блъндел. — Но пък синът му е основал една от най-успешните банки в Европа.
— Идиот — измърмори Дани. — Пълен идиот — повтори и тръгна да си ходи.
— Надявам се, че не сте разочарован от сутрешния търг, сър Никълъс — обади се господин Блъндел зад гърба му.
Дани се обърна.
— Не, ни най-малко. Извинете ме, господин Блъндел. Благодаря ви за всичко.
Още един от онези моменти, когато трябваше да се държи като Ник, но да разсъждава като Дани.
Първото, което направи, щом се върна в къщата, бе да потърси паспорта на Ник. Моли знаеше точно къде се намира.
— Между другото — започна тя, — господин Фрейзър Мънро ви търси и помоли да му се обадите.
Дани се затвори в кабинета, набра Мънро и му разказа всички събития от сутринта. Възрастният адвокат изслуша клиента си, но не направи никакъв коментар.
— Радвам се, че се обадихте — най-сетне каза той. — Защото имам новини за вас, но мисля, че не е разумно да ги обсъждаме по телефона. Чудех се кога планирате идване в Шотландия?
— Мога да хвана нощния влак довечера — отговори Дани.
— Хубаво. И ще е добре да си носите задграничния паспорт.
— За Шотландия?
— Не, сър Никълъс. За Женева.
46.
Секретарката на управителя покани господин и госпожа Монкрийф в заседателната зала.
— Управителят ще дойде всеки момент — съобщи им тя. — Желаете ли чай или кафе, докато чакате?
— Не, благодаря — отвърна Маргарет, а мъжът й започна да крачи нервно из залата.
Тя се настани до дългата дъбова маса на един от шестнайсетте стола, изработени по дизайн на Чарлз Рене Макинтош, и се почувства у дома си. Бледосините стени бяха покрити с портрети на предишните управители в цял ръст, което създаваше усещане за богатство и стабилност. Когато секретарката затвори вратата след себе си, Маргарет се обърна към Хюго:
— Успокой се. Последното, което
— Всичко е наред, момиче — отговори й той, но продължи с обиколките. — И все пак не забравяй, че цялото ни бъдеще зависи от изхода на тази среща.
— Още една причина да се държиш спокойно и да мислиш трезво. Трябва да изглеждаш така, сякаш си дошъл да потърсиш това, което ти принадлежи по право — продължи тя и в този момент вратата в дъното се отвори.
В залата влезе възрастен господин. Макар да бе прегърбен и да се движеше с помощта на сребърен бастун, около него витаеше особена аура и веднага ставаше ясно, че несъмнено това е управителят на банката.
— Добро утро, господин и госпожо Монкрийф — поздрави ги той и се здрависа и с двамата. — Казвам се Пиер дьо Кубертен и за мен е удоволствие да се запозная с вас. — В английския му нямаше и следа от акцент. Настани се на стола в единия край на масата под портрет на възрастен мъж, който, ако не бяха гъстите сиви мустаци, щеше да е пълно негово копие. — С какво мога да ви бъда полезен?
— Тук съм, за да получа наследството от баща си — обясни Хюго.
По изражението на управителя не пролича, че той знае за кого става въпрос.
— Бихте ли ми казали името на баща си?
— Сър Алегзандър Монкрийф.
— Какво ви кара да смятате, че баща ви е бил клиент на нашата банка?
— Това не беше тайна в семейството ни — отговори Хюго. — Много пъти е споменавал пред мен и брат ми за дългогодишните ви взаимоотношения и че освен всичко останалото, вашата банка съхранява уникалната му колекция от марки.
— Имате ли някакви доказателства, които потвърждават твърдението ви?
— За съжаление не. Баща ми не желаеше да оставя писмени доказателства, като имате предвид данъчните закони в родината ми, но по думите му вие би трябвало да сте наясно със случая.
— Разбирам — съгласи се Кубертен. — Предполагам все пак, че ви е дал номер на сметка в нашата банка?
— Не — отговори Хюго и в гласа му се долови нотка на нетърпение. — Но разговарях със семейния ни адвокат, който ме увери, че тъй като след смъртта на брат ми съм единствен наследник на баща ни, вие нямате право да ми откажете това, което ми се полага.
— Това най-вероятно е така — потвърди отново Дьо Кубертен. — И все пак бих искал да ви попитам дали притежавате някакви документи, които да подкрепят искането ви?
— Да, имам — отговори Хюго, отвори куфарчето си и извади пощенския плик, който бе купил на търга. Подаде го на управителя и добави: — Това ми беше оставено от баща ми.
Дьо Кубертен се загледа в плика, адресиран до дядо му.
— Очарователно — най-сетне каза той. — За съжаление не доказва, че дядо ви е имал сметка в нашата банка. Може би е най-добре да ми дадете малко време да проверя случая. Бихте ли ме извинили? — Стана бавно от стола, поклони се и напусна залата, без да каже нито дума повече.