Затворник по рождение
Шрифт:
— А у вас ли е смъртният акт на брат ви? — Хюго му подаде и него.
Управителят внимателно го изчете.
— Ще ми трябва и завещанието на брат ви, в което ви посочва като негов единствен наследник.
Хюго го извади от куфарчето. Галбрайт му беше подготвил всичко.
Дьо Кубертен мълчаливо прочете завещанието на Ангъс Монкрийф.
— Дотук всичко изглежда наред — най-сетне каза той. — И най-важното, разполагате ли със завещанието на баща ви?
— Не само завещанието, подписано и подпечатано шест седмици преди смъртта му, но ви нося и писмо, адресирано
— И накрая, господин Монкрийф, трябва да ви запитам дали сред завещаните ви вещи намерихте и ключ?
Хюго се поколеба.
— Със сигурност имаше ключ — за първи път се обади Маргарет. — За съжаление не успяхме да го открием, макар че съм го виждала много пъти през годините. Доста малък, сребърен и доколкото помня, има изписан номер.
— А случайно да си спомняте номера, госпожо Монкрийф?
— За съжаление не — след кратка пауза призна Маргарет.
— В такъв случай съм сигурен, че ще проявите разбиране за колебанието на банката — каза Дьо Кубертен. — Без ключа сме поставени в доста неизгодно положение. И все пак — продължи той, като не даде възможност на Маргарет да го прекъсне — ще помоля нашите експерти да прегледат завещанието, което е обичайната ни практика в подобни случаи. Ако заключат, че е автентично, ще ви предадем имуществото на сър Алегзандър Монкрийф.
— И колко време ще отнеме това? — допита Хюго, който беше наясно, че Ник много скоро ще научи къде са и какво са замислили.
— Ден, ден и половина най-много — отговори управителят.
— В такъв случай кога да дойдем отново? — попита Маргарет.
— За по-сигурно нека се уговорим за утре в три часа следобед.
— Благодаря ви — отговори Маргарет. — Ще чакаме с нетърпение.
Дьо Кубертен изпрати господин и госпожа Монкрийф до изхода, но единственото, което коментираха, бе времето.
— Имате билет за бизнес класа в полет на „Бритиш Еъруейз“ до Барселона — съобщи Бет. — Ще летите от „Хийтроу“ в неделя вечерта и ще отседнете в „Артс хотел“. — Тя подаде на шефа си папка, която съдържаше всички необходими документи за пътуването, включително списък на препоръчвани ресторанти, заедно с карта указател на града. — Конференцията започва в девет сутринта в понеделник, ще я открие международният президент Дик Шърууд. Вие ще сте настанен на подиума заедно с останалите вицепрезиденти. Организаторите помолиха да сте в залата в осем и четирийсет и пет.
— А хотелът далече ли е от конферентния център? — попита господин Томас.
— Не, от другата страна на улицата е — обясни Бет.
— Има ли още нещо?
— Само едно — отговори Томас. — Искаш ли да дойдеш с мен?
Бет се изненада, а това не се удаваше често на господин Томас.
— Винаги съм искала да видя Барселона — призна тя.
— Ето, сега имаш възможност да го направиш — отговори шефът й и се усмихна сърдечно.
— А ще има ли какво да върша, докато съм там?
— Като
Нали знаеш, че господин Томас те харесва, сети се тя за думите на Дани и се усмихна.
— Много мило от ваша страна, господин Томас, но мисля, че ще е по-добре да остана тук и да се грижа за офиса, докато отсъствате.
— Бет — започна шефът й, облегна се в стола си и скръсти ръце, — ти си умна и хубава млада жена. Не смяташ ли, че Дани би искал от време на време да се наслаждаваш на живота? Господ ми е свидетел, че си го заслужила.
— Много ви благодаря за загрижеността, господин Томас, но не мисля, че съм готова да…
— Разбирам — прекъсна я господин Томас. — Напълно те разбирам. И предпочитам да изчакам, докато си готова. Още не мога да изчисля какво толкова е притежавал Дани, за да мога да наддам над него.
Бет се засмя.
— Ами нещо като операта, хубавото вино, галериите — обясни тя. — Но дори и тогава няма победите Дани Картрайт.
— Е, аз обаче нямам намерение да се отказвам. Може пък да успея да те склоня догодина да дойдеш с мен в Рим, където ще се проведе конференцията и ще е мой ред да съм президент.
— Караваджо — тихо изрече Бет.
— Караваджо? — озадачено повтори Томас.
— Двамата с Дани мислехме да отидем на меден месец в Сен Тропе. Но после съкилийникът му Ник Монкрийф му разказа за Караваджо и едно от последните неща, които Дани ми обеща, преди да почине — Бет не можеше да изрече думите „да се самоубие“, — беше, че ще ме заведе в Рим, за да се запозная със сеньор Караваджо.
— Значи аз нямам никакъв шанс? — попита господин Томас.
Бет не отговори.
По-късно същата вечер Дани и господин Мънро кацнаха на летището в Женева. Щом преминаха през паспортните проверки, Дани се впусна да търси такси. Краткото пътуване из града приключи, когато шофьорът паркира пред хотел „Ле Арме“, разположен в стария град, близо до катедралата — по негова препоръка.
Мънро се беше обадил на Дьо Кубертен, преди да отлетят. Управителят на банката се съгласи да ги приеме на следващата сутрин в десет. На Дани му се струваше, че старецът доста се забавлява с цялата тази история.
По време на вечерята господин Мънро — на Дани не му минаваше през ума да го нарече Фрейзър — го запозна със списъка от документи, които според него щяха да поискат в банката.
— Липсва ли някой? — попита накрая Дани.
— Разбира се, че не — отговори Мънро. — Освен ако не сте забравили ключа.
Хюго вдигна слушалката на телефона на нощното шкафче.
— Взе нощния влак до Единбург и оттам пътува до Дънброут — докладва гласът от другата страна.