Затворник по рождение

Арчър Джефри

— На какво основание? — попита Мънро, но не получи отговор, тъй като полицейската кола вече потегляше с включена сирена.

Откакто излезе на свобода, Дани всеки ден мислеше за момента, когато ще го разкрият. Единствената изненада в случая беше, че го нарекоха Монкрийф.

Бет не можеше вече да гледа баща си такъв. Не беше разговаряла с него от дни. Макар докторът да я предупреди, тя не можеше да повярва, че е възможно човек да се съсухри

така за толкова кратко време.

Откакто баща й се залежа, отец Майкъл го посещаваше всеки ден. Тази сутрин помоли майката на Бет да събере вечерта семейството и близки приятели около леглото на съпруга си. Не можеше повече да отлага последното причастие.

— Бет.

Тя се изненада, когато чу гласа на баща си.

— Да, татко? — отговори Бет и хвана ръката му.

— Кой се грижи за сервиза? — попита той едва чуто.

— Тревър Сътън.

— Той не става за тази работа. Трябва да го смениш, и то скоро.

— Разбира се, татко — послушно се съгласи тя. Не му каза, че никой друг не иска да поеме длъжността.

— Сами ли сме? — след дълга пауза попита баща й.

— Да, татко. Мама е отпред в кухнята, говори с госпожа…

— Госпожа Картрайт?

— Да — призна Бет.

— Слава богу, че е надарена със здрав разум. — Баща й направи пауза, за да си поеме дъх, преди да добави: — Който ти си наследила от нея.

Бет се усмихна. Вече дори усилието да говори изглеждаше пряко силите му.

— Кажи на Хари — продължи той още по-тихо, — че искам да ги видя и двамата, преди да умра.

От известно време Бет бе престанала да му отговаря с „Няма да умреш, татко“ и сега само прошепна в ухото му:

— Добре, татко.

Още една дълга пауза, докато се мъчеше да си поеме дъх, след което промълви:

— Обещай ми нещо.

— Каквото поискаш, татко.

Той стисна ръката на дъщеря си.

— Обещай ми, че ще продължиш да се бориш, докато изчистиш името му. — Ръката му се отпусна безжизнено.

— Обещавам, татко — прошепна Бет, макар да знаеше, че той вече не я чува.

49.

Мънро получи няколко съобщения на мобилния си телефон спешно да се обади в офиса. Сега обаче имаше по-важна задача.

Сър Никълъс Монкрийф беше отведен с полицейската кола до участък „Падингтън Грийн“, където го очакваше нощ зад решетките. Веднага след като се разделиха, адвокатът взе такси и се отправи към „Каледониън Клъб“ в Белгрейвия. Обвиняваше се, задето бе забравил, че сър Никълъс е в пробационен период и му е забранено да напуска страната. Вероятно го беше пропуснал, защото не мислеше за него като за престъпник.

Когато пристигна в клуба си малко след единайсет и половина, завари госпожица Девънпорт да го чака във фоайето за гости. Първото, което трябваше да разбере, при това много бързо, дали е съгласна да

поеме случая. Това му отне около пет минути. Рядко бе срещал колега, който толкова бързо схваща същината на проблема. Тя му зададе единствено правилните въпроси и му остана само да се надява, че сър Никълъс ще може да й даде правилните отговори. На тръгване, малко след полунощ, Мънро бе убеден, че клиентът му е в добри ръце.

Нямаше нужда Сара Девънпорт да напомня на адвокат Мънро какво е отношението на съдиите към пуснати предсрочно затворници, които нарушават условията на пробационния период. Особено пък когато става въпрос за пътуване в чужбина без разрешението на инспектора им. И двамата с Мънро бяха почти сигурни, че съдията ще върне Ник в затвора, където да излежи останалите четири години от присъдата си. Разбира се, госпожица Девънпорт щеше да пледира за „смекчаващи вината обстоятелства“, но не беше оптимистка за изхода на делото. Но пък Мънро нямаше добро мнение за адвокати оптимисти. Тя обеща да му позвъни в Дънброут веднага щом съдията произнесе присъдата.

Мънро се запъти към стаята си на втория етаж, когато портиерът го осведоми за поредното съобщение — спешно да се обади на сина си.

— Какво е толкова неотложно? — беше първият въпрос на Мънро.

— Галбрайт е оттеглил всички искания — прошепна Хамиш Мънро в слушалката, за да не събуди жена си. — Включително и заповедта сър Никълъс да напусне дома на „Болтънс“ в срок от тридесет дни. Това на тотална капитулация ли ти прилича, татко, или аз пропускам нещо? — попита той, като затвори вратата на спалнята след себе си.

— Боя се, че е второто, момчето ми. Галбрайт е замислил да се откажат от всички безсмислени претенции, за да спечелят голямата награда.

— А именно — да накара съда да признае завещанието на сър Алегзандър за легитимно?

— Точно така — потвърди Мънро. — Ако успее да докаже, че последното завещание на сър Алегзандър, в което оставя всичко на сина си Ангъс, е валидно и отменя предишното, тогава така или иначе Хюго Монкрийф, а не сър Никълъс, ще получи имотите, включително и сметка в швейцарска банка с баланс най-малко петдесет и седем милиона и петстотин хиляди долара.

— Значи Галбрайт е убеден, че завещанието е истинско? — предположи синът му.

— Най-вероятно, но аз пък познавам други, които не са толкова убедени.

— Между другото, татко, Галбрайт позвъни в офиса точно преди да си тръгна. Искаше да разбере кога се връщаш в Шотландия.

— Така ли? — изненада се Мънро. — Което веднага повдига въпроса откъде знае, че не съм в Шотландия?

— Когато ти казах, че се надявам да се видим отново — започна Сара, — нямах предвид среща в стаята за разпити на полицейски участък „Падингтън Грийн“.