Затворник по рождение
Шрифт:
— Това приятелят ти ли е? — попита Чарли и се усмихна на Дани.
— Не съвсем — отвърна младата жена. — Ник, това е Чарли Дънкан, продуцент на постановката.
— Жалко — измърмори Чарли и насочи вниманието си към младите мъже, заобиколили Девънпорт.
— Мисля, че те хареса — обади се Сара.
— Ама аз не съм…
— Да, разбрах, че не си — усмихна му се Сара.
Дани продължи да флиртува с нея, защото си даде сметка, че няма смисъл да ухажва Девънпорт, при условие че сестра му може да му каже всичко, от което се нуждаеше.
— Вероятно можем… —
— Здравей, Сара. Чудех се дали…
— Здравей, Спенсър — хладно поздрави тя. — Познаваш ли Ник Монкрийф?
— Не — отговори Крейг и след протоколно ръкостискане с Дани, продължи: — Тъкмо идвах да поздравя Лари за блестящата му игра.
— Е, сега имаш шанс да го направиш.
— Освен това се надявах да те видя за малко?
— Тъкмо си тръгвам — отговори тя и си погледна часовника.
— Но партито едва започва, не можеш ли да останеш още малко?
— Боя се, че не, Спенсър. Трябва да прегледам доста документи преди заседанието утре…
— Надявах се да…
— Ти и при последната ни среща се надяваше.
— Мисля, че тогава нещата тръгнаха в погрешна посока.
— Напълно си прав — рече тя и му обърна гръб. — Съжалявам за това, Ник. Някои мъже просто не могат да приемат „не“ за отговор… — Усмихна се приятелски и добави: — Надявам се да се видим отново.
— Как да… — започна Дани, но Сара вече беше стигнала до средата на залата. Очевидно смяташе, че ако иска да я открие, ще намери начин да го направи. Дани се обърна и видя, че Спенсър Крейг го наблюдава втренчено.
— Спенсър — обади се Девънпорт. — Много мило, че успя да дойдеш. Добре ли се представих?
— Никога не си бил по-добър — отвърна Крейг.
Дани реши, че е време да си ходи. Вече не се налагаше да разговаря с Лорънс Девънпорт, а и също като Сара на сутринта имаше среща, за която трябваше да се подготви. Възнамеряваше да е напълно бодър и свеж, когато на търга бъде предложен предмет номер 37.
— Хей, страннико. Къде изчезна?
— Срещнах стар враг — отговори Дани. — А ти?
— Обичайните досадници — въздъхна Кати. — Мисля, че видях достатъчно от това парти. А ти?
— Тъкмо си тръгвам.
— Много добра идея — съгласи се Кати и го хвана за ръка. — Да си вървим.
Прекосиха балната зала и се насочиха към въртящата се врата. Щом излезе на улицата, Кати махна и спря такси.
— За къде, госпожице? — попита шофьорът.
— Къде отиваме? — попита тя Дани.
— „Болтънс“, номер дванайсет.
— Там сме — отвърна мъжът.
Дани едва беше седнал, когато усети ръката на Кати върху бедрото си. С другата си ръка тя обгърна врата му и се наведе, за да го целуне.
— Писнало ми е да бъда дубльорка. Затова смятам тази вечер да поема главната роля.
Когато стигнаха пред дома на Ник бяха останали много малко неразкопчани копчета по дрехите им. Кати изскочи на тротоара и хукна към входа, докато Дани за втори път тази вечер плати таксито.
— Бих искал да съм на твоите години — измърмори шофьорът.
Дани се засмя и последва Кати. Отне му известно време, докато отключи,
Още едно нещо, което отдавна не му се беше случвало.
45.
Дани слезе от автобуса и тръгна по улица „Бонд“. Забеляза синия флаг, развян от вятъра, с гордо изписаното в златно „Сотбис“.
Никога не беше посещавал търг и сега съжали, че не бе отишъл предварително на една-две разпродажби, в които да загуби девствеността си. Униформеният портиер го поздрави на влизане, сякаш бе редовен посетител, дошъл да похарчи няколко милиона за известна творба на импресионистите.
— Къде се провежда търгът на пощенски марки? — попита той жената зад рецепцията.
— По стълбите на първия етаж — обясни тя и посочи вдясно. — Няма начин да го подминете. Желаете ли номер? — Дани не разбра какво го питат. — Ще наддавате ли?
— Не — отговори той. — Събирам информация този път.
Качи се на първия етаж и се озова в голяма, добре осветена зала, в която имаше пет-шест души. Не беше сигурен дали е на точното място, докато не забеляза господин Блъндел да разговаря с елегантен мъж със зелен костюм. Залата беше пълна с редици столове, но малко от тях бяха заети. Отпред се издигаше лакиран подиум, откъдето вероятно щеше да се провежда търгът. На стената зад него имаше екран, който показваше обменните курсове на чужди валути, така че надаващите от чужбина във всеки момент да знаят каква сума ще заплатят, а покрай стената вдясно на дълга маса бяха подредени няколко бели телефонни апарата.
Дани застана в дъното на залата. Все повече хора влизаха и се настаняваха по столовете. Реши да седне на последния ред, за да може да наблюдава участниците в търга, както и аукционера. Чувстваше се по-скоро наблюдател, отколкото участник. Отново прегледа каталога, макар да го беше прочел няколко пъти. Интересуваше го единствено какво ще стане с обект номер 37, макар че номер 36, марка от 1861-ва с изобразен нос Добра Надежда, бе с цена от 40 000 до 60 000 паунда, което я правеше най-скъпата на тази разпродажба.
Дани вдигна поглед и забеляза господин Прендъргаст от „Стенли Гибънс“, който се присъедини към група търговци в дъното.
Започна да се отпуска, тъй като се появиха доста хора с номера в ръце, дошли да наддават. Погледна часовника си — подарен на Ник от дядо му за двайсет и първия му рожден ден — оставаха десет минути до десет. Нямаше как да не забележи появата на огромния мъж, който държеше незапалена пура в дясната си ръка. Той се придвижи бавно между редиците и се настани в края на петия ред, явно на място, запазено за него. Щом го забеляза — не че можеше да го пропусне — Блъндел веднага отиде да го поздрави. За изненада на Дани двамата се обърнаха и го погледнаха. Блъндел му помаха с каталога си и Дани му кимна в отговор. Мъжът с пурата му се усмихна, сякаш се познаваха, след което продължи разговора си с аукционера.