Затворник по рождение
Шрифт:
— Точно така.
— Вероятно сте били в чужбина.
— Не. Но в бъдеще възнамерявам да съм по-редовен клиент. При условие, естествено, че добре сте се грижили за авоарите ми.
— Надявам се сам да се уверите в това, сър Никълъс. Както знаете, плащаме три процента годишна лихва.
Не беше кой знае какво.
— И с колко разполагам сега?
— Седем хиляди, двеста и дванайсет паунда — отвърна Уилсън.
Дани въздъхна с облекчение и попита:
— А дали има някакви други сметки, документи или ценности на мое име при вас? — Управителят вдигна изненадано
— Ще проверя, сър — рече Уилсън и натисна няколко клавиша. Изчака малко и поклати глава. — Изглежда, сметката на баща ви е била закрита преди два месеца и всичките му авоари са били прехвърлени в „Клайдсдейл Банк“ в Единбург.
— Разбирам — отбеляза Дани. — Чичо ми Хюго.
— Хюго Монкрийф е бил реципиентът, да — потвърди Уотсън.
— Така си и помислих.
— Мога ли да направя още нещо за вас, сър Никълъс?
— Да, искам да получа дебитна карта.
— Разбира се. Попълнете този формуляр, ако обичате. — Управителят побутна към него един лист. — Ще я получите на домашния си адрес до няколко дни.
Дани напрегна паметта си, за да не сбърка мястото и датата на раждане на Ник, както и второто му име. Не знаеше какво да напише в графите „годишен доход“ и професия.
— Има още нещо — обади се Дани, когато приключи с формуляра. — Имате ли представа къде бих могъл да получа оценка на това? — Той извади плика от вътрешния джоб на сакото си и го подаде през бюрото.
Управителят го разгледа и рече без колебание:
— При „Стенли Гибънс“. Лидери са в тази област и се ползват с международен авторитет.
— Къде мога да ги открия?
— Имат офис съвсем наблизо. Препоръчвам ви да говорите с господин Прендъргаст.
— Какъв късмет, че сте така добре информиран — отвърна с известна недоверчивост Дани.
— Грижим се за сметките им от сто и петдесет години.
Дани напусна банката с нови петстотин паунда в портфейла и се огледа за табела с надпис „Стенли Гибсън“. Междувременно влезе в магазин за мобилни телефони, за да отметне една точка от списъка си за покупки. Избра един от последните модели и докато уреждаха подробностите, попита служителя дали знае къде е офисът на „Стенли Гибсън“.
— Само на петдесет метра вляво.
Дани продължи в указаната посока и наистина скоро видя витрина с въпросния надпис над входа. Вътре, опрян на плота, седеше мъж, който разлистваше някакъв каталог.
— Господин Прендъргаст? — попита Дани.
— Да, с какво мога да ви помогна?
Дани извади плика и го сложи пред него.
— Господин Уотсън от „Кътс“ предположи, че ще сте в състояние да оцените това.
— С удоволствие — отвърна Прендъргаст и извади лупата си изпод плота. Известно време разглежда плика в мълчание. — Марката е първа емисия на петфранкова, имперска, пусната в чест на възраждането на Олимпийските игри. Сама по себе си тя не е с голяма стойност — няколкостотин паунда. Има обаче два допълнителни фактора, които вероятно биха допринесли за по-висока оценка на целия плик.
— А именно?
— Пощенското клеймо е от шести април 1896
— И защо това е от значение? — попита Дани с надеждата, че гласът му не е издал нетърпението му.
— На тази дата се е провела церемонията по откриването на първите съвременни игри.
— А вторият фактор?
— Получателят и неговият адрес — отговори Прендъргаст с очевидно задоволство.
— Барон дьо Кубертен — побърза да уточни Дани.
— Той е основателят на съвременните Олимпийски игри. И това вече придава на плика ви колекционерска стойност.
— Можете ли да я определите? — попита Дани.
— Няма да е лесно, сър, защото пликът е уникален. Аз съм готов да ви дам за него две хиляди паунда.
— Благодаря ви, но искам да си помисля — рече Дани и се накани да си върви.
— Две хиляди и двеста — чу зад гърба си в момента, в който затваряше вратата.
42.
Следващите няколко дни Дани прекара в уреждане на битови проблеми, с ясното съзнание, че никога няма да се почувства у дома си в Кенсингтън. Но това беше, докато не се появи Моли.
Бе дошла в града от Корк и мина известно време, преди Дани да започне да разбира какво му говори тя. Беше с трийсетина сантиметра по-ниска от него и толкова слаба, че той се зачуди дали ще издържи повече от няколко часа работа на ден. Така и не я попита за възрастта й, изглеждаше по-млада от майка му и определено по-възрастна от Бет.
— Взимам по пет лири на час в брой — бяха първите й думи. — Няма да плащам данъци на английските копелета — добави тя, когато разбра, че сър Никълъс идва от север. — Ако мислите, че не ставам, ще напусна в края на седмицата.
Първите няколко дни Дани я следеше внимателно, но скоро разбра, че е същата като майка му. Към края на седмицата той можеше да седне където и да е из къщата, без около него да се вдигне облак прах. Във ваната вече не личеше докъде е стигала водата и в хладилника нямаше нищо развалено. Към края на втората седмица Моли започна да му приготвя по нещо за вечеря, да пере и глади дрехите му. През третата седмица той започна да се пита как е живял без нея.
Присъствието на тази жена позволи на Дани да се съсредоточи върху предстоящите проблеми. Господин Мънро му беше писал, че е внесъл насрещен иск срещу този на чичо му, но адвокатът на Хюго се възползвал от пълния срок, в който трябва да даде становище дали неговата страна приема иска.
Господин Мънро предупреди сър Никълъс, че Галбрайт е от хората, които никак не бързат, но пък той нямало да го остави да се разтакава. Дани се зачуди колко ли ще му струва това. Погледна втората страница на писмото и видя фактурата на своя адвокат. Представяше му сметка за четири хиляди паунда, покриваща услугите, извършени от смъртта на баща му до този момент.
Хвърли поглед на банковото извлечение, пристигнало заедно с дебитната му карта със сутрешната поща. Четири хиляди паунда бяха много сериозен дял от финансите му. Колко ли щеше да издържи, преди да се наложи „да хвърли кърпата на ринга“. Клише или не, изразът му напомни за далеч по-щастливите дни в Боу.