Затворник по рождение

Арчър Джефри

— Например?

— Има някакъв ключ, към който чичо ви очевидно се стреми.

— Ключ ли?

— Именно. Готов е да предложи хиляда паунда за сребърна верижка с ключ, за които е убеден, че са във вас. Твърди, че нямат по-голяма стойност от материала, от който са направени, но държи да останат в семейството.

— Така и ще бъде — отговори Дани. — Ще ви задам един въпрос, който моля да си остане между нас, имате ли представа какво отваря този ключ?

— Не. Никаква. Макар че ще си позволя дързостта да твърдя, че щом чичо ви толкова държи да се добере до него, вероятно този ключ

има стойност, далеч по-висока от хиляда паунда.

— Точно така — отвърна Дани, имитирайки деликатно Мънро.

— Как да отговоря на това предложение?

— Кажете му, че не знаете за никакъв ключ.

— Както желаете, сър Никълъс. Без съмнение, няма да е никак лесно да го убедя в това и съм повече от сигурен, че той ще излезе с по-добро предложение.

— Отговорът ми ще е същият, каквото и да предложи.

— Така да бъде — рече Мънро. — А може ли да попитам дали възнамерявате да се установите в Шотландия?

— Не, господин Мънро. Връщам се в Лондон веднага, за да уредя финансовите си проблеми, но бъдете сигурен, че ще ви държа в течение.

— В такъв случай ще имате нужда от ключовете от дома в Лондон, които пазя тук след смъртта на баща ви. — Мънро отиде до голямата каса в ъгъла на стаята. Въведе комбинацията и дръпна тежката врата, зад която се видяха няколко рафта, препълнени с документи. Взе два плика от най-горния. — В мен са ключовете на дома на „Болтънс“, както и от имението тук. Искате ли и тях?

— Не, благодаря. Засега ми трябват само тези за дома ми в Лондон и ще съм ви много задължен, ако задържите ключовете от имението. Все пак не мога да съм на две места едновременно, нали?

— Естествено. — Адвокатът му подаде единия плик.

— Много ви благодаря — рече Дани. — Служите лоялно на семейството ми от много години. — Мънро се усмихна. — Дядо ми…

— А! — възкликна Мънро. Дани се изплаши да не би да е отишъл твърде далеч. — Простете, че ви прекъсвам, но има още нещо. — Той се върна при касата, порови известно време в нея и измъкна малък плик. — Ето го — усмихна се победоносно. — Дядо ви го остави с инструкции да ви го връча едва след смъртта на баща ви. Трябваше да изпълня волята му още при предишното ви посещение, но при всичките тези ограничения, в които се намирахте… Признавам, направо ми изхвръкна от ума. — Той подаде плика и Дани надникна вътре. Беше празен.

— На вас това говори ли ви нещо?

— Не, честно казано. Но доколкото познавах вашия дядо и неговото хоби, може би марката има някаква стойност.

Дани прибра плика във вътрешния джоб на сакото си, без да каже нищо повече.

Мънро изправи гръб и продължи:

— Много се надявам, сър Никълъс, че скоро ще ви видим отново в Шотландия. Обаждайте се винаги когато имате нужда от помощта ми.

— Не знам как ще ви се отблагодаря — искрено каза Дани.

— Сигурен съм, че след като решим проблема с чичо ви Хюго, ще бъда компенсиран повече от задоволително. — Усмихна се делово и придружи Дани до вратата. Ръкува се сърдечно и му пожела добър път.

Докато изпращаше с поглед клиента си, Мънро си помисли, че сър Никълъс все повече заприличва на дядо си, макар че при създалите се обстоятелства едва ли бе разумно да продължава да носи връзката

със знака на взвода си.

— Какво е направил? — изкрещя Хюго по телефона.

— Пуснал е насрещен иск срещу вас, оспорвайки получаването на двата милиона и сто хиляди срещу имотите.

— Фрейзър Мънро стои зад това — отсече Хюго. — Ник никога не би събрал кураж да се противопостави на волята на баща си. Какво правим от тук нататък?

— Приемаме насрещния иск и ще се видим в съда.

— Не можем да си го позволим — избухна Хюго. — Винаги си казвал, че ако този случай стигне до съд, сме загубени. Да не говорим какъв пир ще бъде това за пресата.

— Така е, но не вярвам да се стигне до съда.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото ще се постарая делото да се влачи поне няколко години, така че племенникът ви ще е останал без пукнат грош много преди първото заседание. Не забравяйте, че ние знаем колко има той в банката. Само трябва да проявите търпение, докато източа и последната му капка кръв.

— Ами ключът?

— Мънро твърди, че не е чувал нищо за никакъв ключ.

— Предложи повече пари — нареди Хюго. — Научи ли Ник какво отваря този ключ, ще стане свидетел на моята финансова смърт.

41.

Във влака към Лондон Дани се зае да разгледа плика, който дядото на Ник е искал той да получи, без баща му да знае. Но защо?

Марката привлече погледа му. Френска, на стойност пет франка, представляваше петте олимпийски кръга. Пликът носеше печат от Париж, 1896 година. От дневниците на Ник Дани знаеше, че дядо му, сър Алегзандър Монкрийф, е бил колекционер, така че марката може би наистина беше рядка и с висока цена. Но кого да попита? Не му се вярваше името и адресът на плика да са от значение. „Барон дьо Кубертен, Рю дьо ла Кроа Руж, Женев, Суис.“ Баронът вероятно отдавна не беше сред живите.

От гара „Кингс Крос“ Дани взе метрото до „Саут Кенсингтън“ — част на Лондон, която не познаваше добре. С помощта на пътеводител, който си купи от будка на гарата, той пое по Олд Бромптън Роуд в посока „Болтънс“. Куфарът му сякаш стана непоносимо тежък в мига, в който осъзна, че му остават съвсем малко пари и не може да си позволи такси.

Най-сетне се добра до „Болтънс“ и спря пред номер 12. Не можеше да повярва, че в тази къща е живяло едно семейство. Само двойният гараж беше голям колкото дома му в Боу. Отвори скърцащата метална врата и мина по дългата обрасла с треви пътека до входната врата. Натисна звънеца. Не знаеше защо го направи, може би за да е сигурен, че в къщата няма никого. Никой не отговори.

След няколко опита успя да превърти ключа и вратата се отвори неохотно. Дани запали осветлението в преддверието. Вътре къщата изглеждаше точно както Ник я беше описал в дневника си. Дебел избелял зелен килим; тапети с червени мотиви — също избелели; дълга допотопна дантелена завеса от тавана до земята, която неизбежно се превръща в убежище на молци през цялата година. По стените личаха местата, където са били закачени картини. Дани не се съмняваше кой ги беше свалил и чий дом украсяваха сега.