Затворник по рождение
Шрифт:
— Има ли смисъл? — отвърна Бет. — Сега, когато Дани е мъртъв?
— Щяхте ли да мислите така, ако Дани беше жив?
— Не, разбира се — рязко отвърна Бет. — Щях да се боря, за да докажа невинността му до края на дните си.
Бяха стигнали вече изхода с големите порти, когато Паско й връчи обратно кутията и каза:
— Имам усещането, че Дани би се радвал името му да бъде изчистено.
40.
— Добро утро, господин Мънро — поздрави Дани и протегна
— Аз също, сър Никълъс — отвърна Мънро. — Надявам се, че сте пътували приятно.
Ник толкова добре бе описал Фрейзър Мънро, че Дани имаше усещането, че го познава лично.
— Да, благодаря ви. Пътуването с влак ми позволи да препрочета отново нашата кореспонденция, както и да преосмисля вашите препоръки — допълни Дани, докато Мънро го настаняваше във високия удобен стол пред бюрото.
— Боя се, че последното ми писмо не е успяло да стигне до вас — отбеляза Мънро. — Естествено можех и да ви телефонирам, но…
— Не беше възможно — довърши вместо него Дани, но изгаряше от любопитство относно съдържанието на писмото.
— Боя се, че новините не са добри — потропна с пръсти по бюрото адвоката, навик, който Ник бе премълчал. — Срещу вас е издадена съдебна заповед. — Дани стисна дръжките на стола. Дали отвън вече не чакаха полицаи? — От името на чичо ви Хюго. Трябваше да го предвидя, за което нося вина.
Карай нататък, искаше да каже Дани. Ник обаче мълчеше.
— Съгласно тази заповед баща ви е оставил имението в Шотландия и жилището в Лондон на чичо ви и вие нямате право да претендирате за тях.
— Това е глупост — отсече Дани.
— Напълно съм съгласен и с ваше разрешение ще отговоря, че имаме намерение да се защитим в съда. — Дани бе напълно съгласен с адвоката, макар да съзнаваше, че Ник би бил доста по-предпазлив. — И сякаш това не им беше достатъчно, адвокатите на вашия чичо изтъкват, че това е своеобразен компромис. — Дани кимна, без да коментира. — И ако приемете първоначалното предложение на чичо си, а именно — да запази собствеността върху двата имота заедно с отговорността по изплащане на ипотеката, той ще даде разпореждане съдебната заповед да бъде оттеглена.
— Блъфира — отсече Дани. — Ако си спомням правилно, господин Мънро, първоначалният ви съвет беше да съдя чичо си и да оспоря действието на баща си да вземе два милиона и сто хиляди паунда, ипотекирайки двата имота.
— Така беше — кимна Мънро. — Но доколкото си спомням, отговорът ви тогава, сър Никълъс… — той сложи очилата на върха на носа си и отвори една папка — ето, записал съм го. Точните ви думи бяха: „Ако такава е била волята на баща ми, няма да тръгна срещу нея“.
— И бях напълно искрен тогава, господин Мънро. Но обстоятелствата се промениха. Не мога да повярвам, че баща ми би одобрил подобно поведение от страна на чичо ми Хюго към племенника му.
— Напълно съм съгласен. — Мънро не можеше да прикрие изненадата
— Какво се прави в такива случаи?
— Ще пуснем насрещен иск — отвърна Мънро, — в който ще поискаме съда да постанови дали баща ви е имал право да вземе пари срещу двата имота без ваше съгласие. Аз по принцип съм предпазлив човек, сър Никълъс, но мога да заявя, че в случая законът е на ваша страна. Сигурен съм, че сте чели „Студеният дом“ на младини.
— Съвсем наскоро я препрочетох.
— В такъв случай сте запознати с рисковете да бъдете въвлечен в подобни процеси.
— За разлика от делото „Джаръндайс срещу Джаръндайс“, мисля, че чичо ми Хюго ще се съгласи на извънсъдебно споразумение.
— Какво ви кара да мислите така?
— Няма да допусне снимката му да се появи на първа страница на „Скотсман“ или „Единбург Ивнинг Нюз“ и да бъде напомнено на читателите къде е бил неговият племенник през последните четири години.
— Не бях помислил за това — призна адвокатът. — Но не мога да не се съглася. — Той се изкашля, очевидно смутен, и продължи: — При нашата последна среща ми се стори, че сте на друго мнение…
— По време на тази среща, господин Мънро, съзнанието ми бе заето с други проблеми и не успях да схвана сериозността на онова, което ми казахте тогава. Имах време да размисля по-късно и… — Дани бе репетирал с Големия Ал тази фраза десетки пъти, като гигантът играеше ролята на адвоката.
— В такъв случай… — Мънро свали очилата от носа си и впери внимателен поглед в клиента си. — Ще предприема действия от ваше име. Трябва да ви предупредя обаче, че такива дела често пъти се проточват.
— Колко например? — попита Дани.
— Може да отнеме година или повече, докато делото стигне до съда.
— Това може да е проблем — сподели Дани. — Не съм сигурен, че разполагам с достатъчно средства в сметката си в „Кътс“.
— Но ще ме информирате какво да правя веднага щом се свържете с банкера си.
— Естествено — обеща Дани.
Мънро отново се изкашля.
— Има още няколко въпроса, които трябва да обсъдим, сър Никълъс. — Дани кимна мълчаливо, докато адвокатът намести отново очилата си и намери сред книжата онова, което му беше необходимо. — Неотдавна, докато бяхте в затвора, направихте завещание. — Мънро измъкна листа от купчината.
— Бихте ли ми припомнили детайлите — помоли Дани, разпознал почерка на Ник на карираната затворническа хартия.
— Оставяте цялото си състояние на човек на име Даниъл Картрайт.
— О, боже! — въздъхна Дани.
— Да разбирам ли, че искате да преосмислите решението си, сър Никълъс?
— Не — съвзе се светкавично Дани. — Но Дани Картрайт почина неотдавна.
— В такъв случай в скоро време ще трябва да направите ново завещание. Но, честно казано, мисля, че ни предстоят по-належащи задачи.