Затворник по рождение
Шрифт:
— За десерт?
Ник го беше учил, че никога не бива да поръчва всичко наведнъж.
— Ще си помисля.
— Разбира се, сър.
Към края на обяда Дани беше прочел почти целия вестник, дори отзивите за театралните постановки, което неизменно насочи мислите му към Лорънс Девънпорт. Засега обаче той щеше да почака. Предстояха по-важни неща. Храната наистина му хареса и когато келнерът се появи със сметката, той му подаде трийсет паунда, от което стомахът му се сви.
Ако се вярваше на написаното в дневниците на Ник, господин Мънро е убеден, че за имението в Шотландия и жилището в Лондон могат да се вземат доста
Върна се в купето си и се замисли за предстоящата среща с адвоката. Влакът спря за кратко в Нюкасъл ъпон Тайн и Дани отвори куфара, за да извади материалите, които беше приготвил за разговора. Прегледа първо писмата, които съдържаха най-вече отговорите на Мънро на въпроси на Ник. Но нямаше как да знае какви са били тези въпроси. Налагаше се да прави предположения, като внимаваше за датите и за съответните записи в дневника на своя приятел. За пореден път се убеди, че през последните четири години чичо Хюго се бе възползвал добре от факта, че Ник е в затвора.
Дани бе имал клиенти като този чичо Хюго, докато работеше в гаража — финансови акули, търговци на недвижими имоти и разни младоци, които си въобразяват, че могат да си правят с него каквото си поискат, а никой от тях дори не бе успял да разбере, че той не може да прочете документите им. Отново се сети за изпитите, на които се беше явил дни преди освобождаването му. Дали Ник бе минал успешно? Беше се зарекъл пред приятелите си, че ако ги вземе, ще подаде молба за магистратура. Дани имаше намерение да спази обещанието му и да се яви на изпитите. Мисли като Ник, забрави за Дани, напомни си той. Ти си Ник, ти си Ник. Прегледа отново писмата с такова старание, все едно преговаряше преди изпит. Изпит, който задължително трябва да вземе.
Влакът закъсня с десет минути и пристигна на гара „Уейвърли“ в петнайсет и трийсет. Дани се сля с тълпата на перона. Провери разписанието на влаковете, заминаващи за Дънброут. Имаше още двайсет минути. Купи си един брой на „Единбург Ивнинг Нюз“ и се задоволи само с една багета с бекон от „Ъпър Кръст“ 2 . Дали господин Мънро ще разбере, че той не е „горна коричка“? Отиде на перона, откъдето тръгваше влака му, и седна на една пейка. Разгърна вестника и установи, че е пълен с имена на хора и градове, за които никога не беше чувал: научи за проблемите на плановата комисия в Дъдлингстън, за цената на незавършената сграда на Шотландския парламент. В притурката се разказваше за Единбургския фестивал, който щеше да се проведе следващия месец. Информацията за „Хартс енд Хибс“ в предстоящия сезон доминираше чувствително над материалите за „Арсенал“ и „Уест Хам“.
2
Горната коричка и „Цветът на обществото“ (англ.). — Б.пр.
Десет минути по-късно се качи на влака, който се движеше по теснолинейка до Дънброут. Пътува близо четирийсет минути. Междувременно спряха на няколко гари, чиито имена не можеше дори да произнесе. В четири и четирийсет малкият влак шумно навлезе в гара Дънброут. Дани повлече куфара си по перона и след това навън
— Накъде? — попита той, щом се озова зад кормилото.
— Вихте ли ми препоръчали някой хотел?
— Тук имаме само един.
— Това решава проблема — отговори Дани и колата потегли.
Олекнал с три паунда и половина плюс бакшиша, Дани застана пред входа на „Монкрийф Армс“. Изкачи стълбите, мина през летящата врата и стовари куфара си пред рецепцията.
— Искам стая за тази нощ — съобщи той на жената зад плота.
— Единична?
— Да, ако обичате.
— Моля, подпишете този формуляр, сър.
Дани вече слагаше подписа на Ник, без дори да се замисли.
— И може ли да видя кредитната ви карта?
— Аз… — започна Дани. — Ще платя в брой.
— Разбира се, сър. — Жената обърна формуляра към себе си, прочете името и се опита да прикрие изненадата си. След това, без да каже и дума, се скри в задната стая. Много скоро оттам се появи мъж на средна възраст с плетен на ръка пуловер и кадифен панталон.
— Добре дошли у дома, сър Никълъс. Аз съм Робърт Кирбрайд, управителят на този хотел. И моля да ме извините, но не ви очаквахме. Ще ви прехвърлим в апартамента на Уолтър Скот.
„Прехвърляне“ на затворнически език не беше хубава дума.
— Но аз… — започна Дани, пресмятайки наум колко пари са му останали.
— Без да доплащате.
— Благодаря ви.
— Ще се присъедините ли към нас на вечеря?
— Да — каза Ник, — не — побърза да добави Дани, който отново се сети колко са намалели средствата му… — Вече хапнах.
Някакъв млад мъж го придружи до въпросния апартамент.
— Казвам се Андрю — рече той, докато отключваше. — Ако се нуждаете от нещо, само ми се обадете.
— Ще имам нужда от изгладен костюм и чиста риза. Имам среща утре в десет — каза Дани.
— Разбира се, сър. Ще бъдат готови.
— Благодаря — рече Дани. Още един бакшиш.
Седна на ръба на леглото и включи телевизора. Изслуша новините, четяха ги почти с акцента на Големия Ал. Едва когато превключи на Би Би Си 2, започна да разбира всяка дума, но много скоро заспа.
39.
Събуди се, и видя, че е заспал облечен, а на екрана текат последните надписи на някакъв черно-бял филм с участието на някой си Джак Хокинс. Изключи го, съблече се и реши да се изкъпе преди лягане.
Застана под душа, от който топлата вода не секваше на всеки няколко секунди. Изми се с цял сапун, а не с люспа, и се избърса с голяма пухкава хавлиена кърпа. За първи път от години се почувства чист.
Покачи се на високото меко легло, сред чистите чаршафи и няколко одеяла. Отпусна глава на пухената възглавница и мигом потъна в дълбок сън. Събуди се. Леглото беше прекалено удобно. Сякаш променяше формата си при всяко негово движение. Смъкна едното одеяло и го захвърли на пода. Обърна се на другата страна и отново заспа. Събуди се. Възглавницата беше прекалено мека — и тя се озова при одеялото на пода. Заспа отново и се събуди чак когато слънцето изгря, придружено от врява на птици. Огледа се в очакване да види господин Паско на вратата. Тази врата обаче беше друга — дървена, а не стоманена и имаше дръжка от вътрешната страна.