Затворник по рождение
Шрифт:
На спирка „Кенън стрийт“ се прехвърли на метрото. Пътуващите крачеха и се движеха със скорост, различна от тази на затворниците. Някои бяха облечени в прилични костюми, говореха с приличен акцент, плащаха с прилични пари. Ник му беше обяснил, че разликата между Дани и тях е единствено в леглото, в което са се родили.
Помъкнал тежкия куфар, той слезе на „Кингс Крос“. Размина се с някакъв полицай, който дори не го погледна и спря пред таблото на заминаващите влакове. Следващият влак за Единбург тръгваше в единайсет и пристигаше на „Уейвърли“ в петнайсет и двайсет следобед. Имаше достатъчно време
Дани плати вестника и влезе в най-близкото кафене, където се нареди на нова опашка. Когато подаде таблата си на момичето зад щанда, то попита:
— Какво ще обичате?
Той не знаеше какво да отговори. В продължение на две години взимаше каквото му дадат.
— Яйца, бекон, гъби и…
— Защо не си вземете английска закуска — предложи тя.
— Да, пълна английска закуска — повтори той. — И…
— Чай или кафе?
— Кафе, с удоволствие. — Даваше си сметка, че ще мине доста време, докато свикне, че ще получава онова, което иска. Намери си място на маса в ъгъла. Взе една от бутилките със сосове и изля малко в края на чинията си, както Ник би направил. Изглеждай като Ник, говори като Ник, мисли като Дани.
Разгърна вестника и още на първата страница вече беше приключил с храната и с наслада допиваше втората си чаша кафе. Не само че минаха да му долеят чашата, но и когато благодари, получи усмивка. Зачете се в статията на първа страница. Лидерът на Консервативната партия Иън Дънкан Смит отново бе под обстрела на противниците си. Ако министър-председателят обявеше нови избори, Дани щеше да гласува за Тони Блеър. Подозираше, че Ник би дал гласа си за Йън Дънкан Смит, и нищо чудно, така повелява лоялността на бивш военен към военен. А можеше и да се въздържи от гласуване.
Беше изпил кафето си, но не му се ставаше още. Щеше му се господин Паско да му каже да се прибира в килията. Усмихна се и се надигна от мястото си. Настъпи моментът за първата проверка, помисли си той, когато зърна дълга редица от обществени телефони. Извади портфейла на Ник, намери визитната картичка и набра телефонния номер, записан в долния десен ъгъл.
— „Мънро, Мънро и Кармайкъл“ — съобщиха отсреща.
— Господин Мънро, ако обичате — рече Ник.
— Кой по-точно?
Дани хвърли поглед върху картичката.
— Фрейзър Мънро.
— За кого да предам?
— Никълъс Монкрийф.
— Свързвам ви, господине.
— Благодаря.
— Здравейте, сър Никълъс — чу се след малко ведър мъжки глас. — Много ми е приятно да ви чуя.
— Добро утро, господин Мънро — бавно произнесе Дани. — Възнамерявам да пътувам до Шотландия по-късно през деня и исках да попитам дали сте свободен, за да се видим утре по някое
— Разбира се, сър Никълъс. Дали ще ви е удобно в десет?
— Прекрасно — отговори Дани, спомнил си в последния момент, че това бе една от любимите думи на неговия приятел.
— До утре тогава. С радост ще ви очаквам в офиса ни в десет.
— Доскоро, господин Мънро — рече Дани и едва се сдържа да не попита къде точно се намира този офис. Окачи слушалката на вилката и, вир-вода от напрежение, въздъхна облекчен. Големия Ал се бе оказал прав. Мънро очакваше Ник да му се обади, защо ще се усъмнява, че това може да е някой друг?
Качи се сред първите на влака. Докато чакаше да потеглят, прочете спортните страници. Футболният сезон бе приключил преди месец, но той все още хранеше надежди за „Уест Хам“, приключил на седмо място във Висшата лига предишния сезон. Натъжи се, че никога няма да рискува да посети „Ъптън Парк“ от страх да не го познаят. Не забравяй, Дани Картрайт е мъртъв… и погребан, напомни си той.
Влакът бавно се изниза от гарата, Лондон постепенно остана назад и навлязоха в провинцията. Дани се изненада от бързината, с която набраха скорост. Никога не беше ходил в Шотландия. Най-северната точка, до която бе стигал, бе Викаридж Роуд в Уотфорд.
Чувстваше се изтощен, а не бяха минали и няколко часа, откакто бе напуснал затвора. Събитията се развиваха доста бързо, а най-трудното бе, че трябваше непрестанно да взима решения. Провери колко е часът — единайсет и петнайсет. Опита се да продължи с четенето, но главата му клюмна.
— Билетите, моля.
Дани се сепна, потърка очи и подаде на кондуктора пътния ваучер от „Белмарш“.
— Много съжалявам, сър, но този билет не важи за експресните влакове. Ще трябва да доплатите.
— Казаха ми, че… — започна Дани. — Моля да ме извините, колко трябва да ви дам? — довърши Ник.
— Осемдесет и четири лири.
Не можеше да повярва, че е допуснал такава глупава грешка. Извади портфейла си, плати и кондукторът веднага му издаде билет.
— Благодаря ви, сър.
На Дани му направи впечатление, че човекът се обърна към него със „сър“, без да се замисли. Не му хрумна дори да му каже нещо от рода на „човече“ — характерното обръщение на шофьорите на автобуси към пътниците в Ийст Енд.
— Ще обядвате ли, сър? — попита на тръгване служителят. Да, явно го бе преценил по дрехите и акцента.
— Да — отвърна Дани.
— Ресторантът е през няколко вагона. След половин час ще започнат да сервират.
— Признателен съм ви. — Друг типичен израз на Ник.
Дани се загледа през прозореца към прелитащите картини на английския пейзаж. Отминаха Грантам и той отново посегна към вестника. Този път се зачете във финансовите страници. Не след дълго по уредбата обявиха, че вагон-ресторантът е вече отворен, и той се запъти натам. Настани се на малка маса, с надеждата, че никой няма да пожелае да му прави компания. Старателно прегледа менюто, чудейки се какво би избрал Ник. Когато келнерът дойде, той поръча:
— Пате. — Знаеше как се произнася думата, но нямаше представа какво е, нито какъв вкус има. Само преди две години следваше златното правило никога да не поръчва нещо с чуждо име. — След това стек и пай с месо.