Затворник по рождение
Шрифт:
Големия Ал смръщи чело.
— Цели две години съм бил сляп за нещо, което е било пред очите ми. — Големия Ал все така мълчеше. — Ти си бил онзи сержант, който е прострелял косоварите, когато взводът на Ник е охранявал сръбските затворници.
— По-лошо — обади се най-сетне Големия Ал. — Стана, след като капитан Монкрийф даде ясна заповед, на английски и на сръбски, да не се стреля.
— Ти реши да не я изпълниш.
— Няма смисъл да заповядваш на някого да не стреля, когато той вече го прави.
— Наблюдатели на ООН заявили в съда,
— Да бе, видели са какво става от прозореца на хотелската си стая на отсрещната страна на площада.
— Но Ник го е отнесъл.
— Така е — съгласи се Ал. — Макар да разказах на военния следовател всичко, както си беше. Само че те предпочетоха да повярват на него.
— Все пак присъдата ти е за убийство.
— Но е само десет години, а не двайсет и две без шанс за намаляване.
— Ник много е писал за твоята смелост и как си спасил половината взвод, и него включително, докато сте били в Ирак.
— Преувеличава.
— Не е в негов стил — отбеляза Дани. — Но пък обяснява защо е решил да поеме вината въпреки неподчинението ти.
— Разказах в съда как беше — повтори Ал. — Въпреки това разжалваха Ник и го осъдиха на осем години за проявена небрежност при изпълнение на задълженията. Мислиш ли, че е минал и ден, без да се питам защо направи тази жертва за мен? В едно съм сигурен — че щеше да поиска да заемеш неговото място.
— Откъде знаеш?
— Чети, Дани Бой. Чети.
— Нещо не е наред в тази история — рече Рей Паско.
— Накъде биеш? — попита директорът на затвора. — И ти като мен чудесно знаеш, че няма нищо необичайно в това доживотен да се самоубие след отхвърляне на молбата му от Апелативния.
— Не и Картрайт. Има много неща, за които да живее.
— Няма как да знаем какво е ставало в главата му. Забрави ли как потроши килията, та трябваше да го затвориш в карцера. Да не говорим, че от седмици не иска да види годеницата си и детето. Не отваря и писмата й.
— Така е. Но дали е съвпадение, че се случи дни след като Лийч заплаши, че ще го пречука?
— Сам си записал в доклада си, че след инцидента в библиотеката не са забелязани да имат какъвто и да било контакт.
— Ето това ме тревожи — заяви Паско. — Ако си решил да ликвидираш някого, правиш всичко възможно да не те свързват с него.
— Лекарят потвърди, че смъртта на Картрайт е в резултат на счупване на врата.
— Лийч е в състояние да счупи врата на всекиго.
— Само защото не е върнал една книга в библиотеката?
— Но стоя в карцера цял месец за това.
— А какво за онзи запис, дето не ти дава мира?
— Не искам да се правя на много умен — поклати глава Паско, — но го усещам със стомаха си.
— Най-добре да попиташ стомаха си за още нещо, Рей, ако искаш да започна разследване.
— Няколко минути преди да открият тялото на Картрайт, Лийч се блъсна в мен съвсем нарочно.
— Какво от това?
— Носеше чисто нови маратонки.
— Е и?
— Забелязах,
— Колкото и да се възхищавам на способностите ти за наблюдение, това никак не е достатъчно.
— Косата му беше мокра.
— Рей, имаме две възможности — рече спокойно директорът. — Да приемем доклада на лекаря и да потвърдим пред началниците във вътрешно министерство, че е било самоубийство, или да повикаме полицията, за да започнат разследване. Ако се спрем на втората, ще имам нужда от нещо повече от мокра коса и чифт нови маратонки.
— Ами ако Лийч…
— Първият въпрос, който ще ни поставят, е защо, ако сме имали подозрения, че е отправял заплахи към Картрайт, не сме прехвърлили Лийч веднага в друг затвор.
На вратата се почука.
— Влез — каза високо директорът.
— Извинете, че ви прекъсвам — рече секретарката, — но мисля, че трябва незабавно да видите нещо. — Тя подаде лист хартия.
Началникът прочете написаното и едва тогава го подаде на Паско с думите:
— На това му викам доказателство.
Пейн показваше на един клиент апартамент на „Мейфеър“, когато мобилният му телефон зазвъня.
Обикновено, когато имаше ангажимент с потенциален купувач, не вдигаше, но сега на екрана се изписа името на Спенсър. Той се извини и отиде да говори в съседната стая.
— Добри новини — съобщи Крейг. — Картрайт е мъртъв.
— Мъртъв ли?
— Самоубил се е. Намерили са го обесен на душа в банята.
— Откъде знаеш?
— Страница седемнайсета на „Ивнинг Стандарт“. Оставил е и предсмъртно писмо. Край на проблема ни.
— Не и докато съществува онзи запис — напомни му Пейн.
— Кой ще се интересува от запис на вече мъртъв човек, който говори за друг мъртвец.
Вратата на килията се отвори и Паско влезе. Погледът му се задържа на Дани, но не каза нищо. Затворникът се бе зачел в дневниците. Бе стигнал до мястото, в което се описваше разговорът на Ник с господин Хърст от Съвета за предсрочно условно освобождаване. В същия ден бе и неговото дело в Апелативния съд. Денят, в който изпотроши килията и го затвориха в карцера.
— Хайде момчета, хапвайте и на работа. Монкрийф, много съжалявам за приятеля ти. Никога не съм вярвал, че е виновен. — Дани трескаво търсеше в главата си подходящ отговор, но Паско вече отваряше вратата на следващата килия.
— Той знае — тихо рече Големия Ал.
— Значи с нас е свършено — отговори Дани.
— Не мисля. По някаква причина не е убеден в самоубийството и има съмнения. Какво стана, та си промени решението?
Дани прелисти няколко страници и посочи с пръст нещо, което бе прочел преди малко: „Ако можех, бих си разменил мястото с Дани. Има право на свободата си повече от мен“.