Затворник по рождение
Шрифт:
Затворниците чакаха нетърпеливо началото на второто полувреме. Без да привлича внимание, той се намести в центъра на възбудената група. До края на играта мъжете около него подвикваха всеки път, когато свиренето на рефера застрашаваше резултат един на нула в полза на Англия.
След края на мача надзирателите се раздвижиха и започнаха да викат:
— Обратно в килиите!
Затворниците обаче не бързаха да се подчинят.
Той се огледа, тръгна към един надзирател и съвсем целенасочено се блъсна в него.
— Гледай къде ходиш, Лийч —
— Прощавай, шефе — рече затворникът и продължи по пътя си.
Дани се прибра в килията на втория етаж. Знаеше, че Големия Ал е дежурен в лекарския кабинет, но се изненада, че не завари Ник. Стовари се на стола пред масата и се загледа в снимката на Бет, която все така беше на стената, обвита в целофан. Спомни си за Бърни. Сега щяха да седят в местната кръчма и да гледат мача, ако… Опита се да се съсредоточи върху есето, което трябваше да предаде на следващия ден, но не можеше да откъсне очи от снимката. Мъчеше се да убеди сам себе си, че Бет не му липсва.
Изведнъж зави сирената и след миг надзирателите се разкрещяха:
— По килиите! Веднага!
Вратата се отвори с трясък и един от надзирателите подаде глава.
— Монкрийф, къде е Големия Ал?
Дани дори не си направи труда да го поправи. Щеше да се наложи дълго да обяснява, защото часовникът и сребърната верижка, които Ник му бе дал на съхранение, бяха на него. Ето защо отговори само:
— В болницата.
Вратата се тръшна и Дани се зачуди, защо униформеният не попита и за него? Навън се вдигаше такава врява, че му беше трудно да се съсредоточи. Предположи, че сигурно някой от превъзбудените от победата на англичаните затворници е трябвало да бъде отведен в карцера. След минути същият униформен отвори отново вратата и пусна пред себе си Големия Ал.
— Здрасти, Ник — някак припряно и доста високо поздрави Ал, преди вратата да се затвори.
— Какво ти става? — попита Дани.
Гигантът сложи пръст пред устните си и седна на капака на тоалетната чиния.
— От дупката във вратата не могат да ме видят само ако седя тук. Така че глей си в листа и не се озъртай.
— Ама защо…
— Не си отваряй устата! Само слушай. — Дани взе послушно писалката и се направи на много съсредоточен. — Ник се е обесил.
Дани усети, че ще повърне.
— Но защо…
— Казах ти да не говориш. Намерили са го обесен на душа.
— Не може да бъде — изстена Дани и блъсна с юмрук по масата.
— Млъкни бе, тъпак, и ме чуй! Бях в кабинета, когато двама шибаняци влетяха и извикаха на сестрата: „Ела бързо, защото Картрайт се е обесил“. Знаех, че не може да е вярно, защото минути преди това те видях да зяпаш мача. Нямаше кой друг да е, освен Ник. Винаги ходи да вземе душ, когато няма кой да му се мота.
— Защо…?
— Не се мъчи да си отговаряш, Дани Бой. Ония тримата изтичаха навън и останах сам няколко минути. Тогава дойде друг надзирател и ми каза да се прибирам. — Дани
— Много скоро ще разберат, че не съм аз…
— Не, няма — отвърна Ал, — защото имах достатъчно време да сменя имената върху болничните ви картони.
— Какво си направил?! — изуми се Дани.
— Чу ме много добре.
— Нали каза, че картоните винаги са заключени.
— Така е, но не и когато кабинетът е отворен, защото сестрата често ги поглежда, за да не обърка лекарствата. А тя излезе много бързо. — Навън се чуха стъпки и гласове и Ал млъкна, само процеди тихо през зъби: — Продължавай да пишеш. — След това се качи на леглото си.
Нечие око се появи в дупката на вратата и изчезна.
— Защо го направи бе, човек? — не мирясваше Дани.
— Когато проверяват кръвната група и пръстовите отпечатъци, ще решат, че си се обесил, защото не можеш да понасяш мисълта да останеш в тази дупка още двайсет години.
— Ник нямаше основание да се беси.
— Знам, но докато си мислят, че ти си онзи в душкабината, няма да има разследване.
— Това обаче не обяснява защо си сменил… — Дани замълча, преди да добави: — Значи след шест седмици ще мога да изляза оттук?
— Ей, загря най-сетне.
Осъзнал какво води след себе си дръзката постъпка на Ал, Дани така се изплаши, че пребледня като платно. Вдигна очи към снимката на Бет. Дори да се измъкнеше, нямаше да може да я вижда. Щеше да се наложи да прекара остатъка от живота си като Ник Монкрийф.
— Не ти ли мина през ум първо да ме попиташ?
— Нямаше време. Не забравяй, че тук има само пет-шест души, които могат да ви различат, а след като проверят картоните, вече ще са готови да приемат, че ти си мъртвият.
— Ами ако ни хванат?
— И без това ще лежиш почти цял живот, а мен най-много да ме направят пак чистач. Голяма работа.
Дани мълча още известно време. Накрая рече:
— Не знам дали да се хвана с тая работа, но ако… Само ако…
— Няма време за „ако“, Дани Бой. Ще отворят тази врата след около двайсет и четири часа. Дотогава ще трябва да решиш дали ще си Дани Картрайт, който лежи тук за престъпление, което не е извършил, или Ник Монкрийф, който ще напусне след шест седмици. А и нека сме честни, навън ще имаш много повече шансове да изчистиш името си, отколкото тук. Да не говорим за копелетата, които пречукаха приятеля ти.
— Трябва да помисля — въздъхна Дани и понечи да се качи на горното легло.
— Не се застоявай много там — обади се Големия Ал. — Забрави ли, че Ник спи на долното легло?
34.
— Ник беше пет месеца по-голям от мен.
— Как пък го разбра? — попита Големия Ал неспокойно.
— Пише го в дневниците му — отвърна Дани. — Тъкмо стигнах до мястото, където описва моето пристигане в килията и вие двамата трябва да решите каква история да ми кажете.