Затворник по рождение
Шрифт:
35.
Стараейки се да е колкото се може по-незабележим, Дани стоеше в дъното на църковния двор и наблюдаваше как отец Майкъл прави кръстен знак.
Директорът на затвора бе дал разрешение Ник да присъства на погребението на Дани Картрайт в „Сейнт Мери“ в Боу. Бе отхвърлил молбата на Големия Ал под предлог, че остават четиринайсет месеца до изтичането на присъдата му, а и още не е получил разрешение за условно освобождаване.
Колата без отличителни знаци зави по Майл Енд Роуд и Дани се загледа през прозореца към познатите до болка места — магазинче за риба и пържени картофи, кръчмата „Краун енд Гартър“, кино „Одеон“,
Опита се да не гледа, докато минаваха покрай гаража „Уилсън“, но не се сдържа. В двора имаше малко признаци на живот. Всеки би се замислил дали да надникне там, за да търси кола втора ръка. Неволно обърна очи към отсрещната страна на улицата, където се виждаха дълги редици лъскави мерцедеси, предлагани от усмихнати, добре облечени продавачи.
Директорът бе напомнил на Монкрийф, че макар да му остават само пет седмици до условното освобождаване, ще бъде придружаван неотлъчно от двама цивилни служители на затвора. Ако не спази някое от наложените ограничения, директорът няма да се поколебае да се обърне към Съвета за предсрочно условно освобождаване с предложение да преразгледат решението си, а тогава сигурно ще излежи и втората половина от присъдата си.
— Всъщност това вече ти е известно — завърши Майкъл Бартън. — Същите ограничения важаха и когато отиде на погребението на баща си само преди няколко месеца.
Дани мълчеше.
Въпросните ограничения се оказаха много удобни за Дани, защото налагаха да не общува със семейство Картрайт, с приятелите или с когото и да било от присъстващите. Всъщност до завръщането си в затвора нямаше право да говори с никого, освен с придружителите си. Перспективата за още четири години в „Белмарш“ бе достатъчен стимул за въздържание.
Паско и Дженкинс стояха до него, малко встрани от останалите опечалени, наобиколили гроба. Дани с облекчение установи, че дрехите на Ник са му съвсем по мярка. Само панталоните можеха да са с един пръст по-дълги. Макар никога досега да не бе носил шапка, тя му позволяваше да прикрие лицето си от любопитни погледи.
Отец Майкъл откри церемонията с молитва, по време на която Дани успя да огледа множеството — далеч по-многочислено, отколкото бе предполагал. Майка му беше бледа и изтерзана, сякаш бе плакала дни наред, а Бет беше толкова слаба, че роклята, която той чудесно помнеше, висеше на стопената й фигура. Само двегодишната му дъщеря Кристи не проумяваше сериозността на положението и тихичко си играеше край майка си. И, наистина, срещите й с баща й се брояха на пръсти, през големи интервали от време, така че най-вероятно тя дори не го помнеше. Дани много се надяваше споменът й за него да не е единствено от посещенията им в затвора.
Трогна се, когато забеляза, че бащата на Бет е свел глава. Непосредствено зад семейството се извисяваше високата фигура на елегантен млад мъж с черен костюм, стиснати устни и затаен гняв в очите. Дани се почувства виновен, че така и не намери сили да отговори на нито едно от писмата на Алекс Редмейн след произнасянето на присъдата.
Когато приключи с молитвите, отец Майкъл наведе глава, за да се приготви за речта си за покойния.
— Смъртта на Дани Картрайт е трагедия на нашето време — обърна се той към паството си, свел очи към ковчега. — Млад човек, загубил пътя си, който така се обърка в сложните лабиринти, че в крайна сметка отне живота си. Тези от
Избухнаха спонтанни аплодисменти. Дани с радост установи, че и бащата на Бет е сред хората, които приветстваха думите на пастора.
— Но сега — вдигна глава отец Майкъл — нека си спомним нашия син, млад баща, надарения лидер и спортист, защото мнозина от нас вярват, че ако беше жив Дани Картрайт, името му щеше да отекне далеч отвъд улиците на Боу. — Нови аплодисменти. — Но не била такава волята на Всевишния. И в своята божествена промисъл, той реши да прибере своя син, за да прекара остатъка от дните си с нашия Спасител. — Пасторът пръсна светена вода около гроба, докато ковчегът се спускаше в земята. — Почивай в мир, Дани!
Най-близките коленичиха, докато младежкия хор изпя подходящ за случая химн, а Алекс Редмейн и останалите чакаха да изразят съболезнованията си. Алекс сведе глава като в молитва и промълви няколко думи, които нито Дани, нито друг от присъстващите можа да чуе:
— Ще изчистя името ти, за да намериш най-сетне покой.
На Дани не беше разрешено да мръдне от мястото си, докато и последният от опечалените, включително Бет и Кристи, не се отдалечиха. Никой не извърна очи към него. Когато Паско се обърна да му каже, че е време да тръгват, видя, че лицето му е обляно в сълзи. Плачеше не само от скръб по скъпия си приятел Ник, но и заради привилегията да бъде сред малцината, които разбират колко обичани са били от близките си.
36.
Дани прекарваше всяка свободна минута в четене на дневниците на Ник, докато се убеди, че вече знае всичко за своя приятел.
Големия Ал, който бе служил с Ник близо пет години, преди да ги изправят пред военен съд и да ги хвърлят в „Белмарш“, попълни някои празноти, включително и такива как трябва да се реагира при среща с хора от „Камерън Хайлендърс“ или как да разпознае вратовръзка на взвода от трийсет крачки. Обсъждаха до безкрай първото, което Ник би направил след освобождаването си.
— Ще отиде направо в Шотландия — категоричен бе Големия Ал.
— Имам само четирийсет и пет паунда и еднопосочен ваучер за пътуване с влак.
— Господин Мънро ще се погрижи. Нали си спомняш какво каза Ник, когато се върна. Че ти би се справил много по-добре от него.
— Ако бях на негово място.
— Ти си на негово място — напомни Големия Ал. — Ник е свършил по-голямата част от работата, така че Мънро не би трябвало да е проблем. Просто трябва да помниш, че когато те види за първи път…
— За втори.
— … видял е Ник само за около час и ще очаква да види сър Никълъс Монкрийф, а не някой непознат. Големият проблем ще настане, когато трябва да решиш какво ще правиш след това.
— Ще се върна в Лондон — отговори Дани.
— Само стои далеч от Ийст Енд.
— Милиони лондончани не са стъпвали в Ийст Енд. Може и да нямам представа къде е „Болтънс“, но съм убеден, че е на запад от Боу.
— И какво ще правиш, когато се върнеш в Лондон?
— След като видях собственото си погребение и колко страда Бет, със сигурност ще се погрижа тя да не е единственият човек, който мисли, че не аз съм убил брат й.