Затворник по рождение
Шрифт:
— Най-вероятно — отвърна Маргарет. — Което не означава, че знае къде да го търси.
— Татко трябваше да ни каже къде е прибрал колекцията си.
— Вие почти не си говорехте през последните години — напомни му Маргарет. — Той смяташе, че Ангъс е слаб и твърде силно привързан към чашката.
— Така е, но това не решава проблема с ключа.
— Дали не е време да пристъпим към по-драстична тактика?
— Какво имаш предвид, момиче?
— Просташкият израз е „да му поръчаме опашка“. Човек, който ще го следи от момента, в който напусне затвора. Ако Ник знае къде е колекцията, ще ни отведе при нея.
— Не знам
— Не се коси. Остави на мен.
— Както кажеш, момиче — съгласи се Хюго и пристъпи към второто яйце.
37.
Дани лежеше буден на долното легло и си мислеше за всичко, случило се след смъртта на Ник. Не можеше да заспи, въпреки че Големия Ал не хъркаше. Знаеше, че тази последна нощ в „Белмарш“ ще е най-дългата. Почти колкото и първата. Нямаше да забрави и двете.
През последните двайсет и четири часа неколцина надзиратели и затворници бяха минали, за да се сбогуват и да му пожелаят късмет. Доказателство за това колко популярен и уважаван беше неговият приятел.
А Големия Ал не хъркаше, защото предишната сутрин, докато Дани проверяваше резултатите от специалните си изпити от името на Ник, бяха преместили Ал в затвора „Уайленд“ в Норфолк. Когато Дани се върна в килията следобед, от него нямаше и следа. Все едно никога не беше съществувал. Дори не успя да се сбогува с него.
Най-вероятно гигантът вече беше разбрал защо Дани бе отишъл при директора на затвора и кой знае как фучеше. Дани обаче беше сигурен, че щом свикне със своята категория „С“, с телевизор във всяка килия и храна, която става за ядене, както и с гимнастически салон, в който никога не е претъпкано, и най-важното — четиринайсет часа на ден вън от килията, ще се успокои. Лийч също беше изчезнал, но никой не знаеше къде е, пък и на никого не липсваше толкова, че да попита.
През последните няколко седмици в главата на Дани бе започнал да се оформя план за действие, който той не рискува да запише. Ако го хванеха, не му мърдаха нови двайсет години. Заспа.
Събуди се. Първата му мисъл беше за Бърни, чийто живот бе отнет така нелепо от Крейг и неговите измислени Мускетари. Втората беше за Ник, благодарение на когото сега получаваше втори шанс. И последната бе за Бет. Напомни си за кой ли път, че не бива вече да се вижда с нея.
Замисли се за утрешния, толкова важен ден. Щом се срещнеше с Фрейзър Мънро и разбере в какво точно се състоят непосредствените проблеми на Ник в Шотландия, щеше да се върне в Лондон и да се заеме с плана, който обмисляше през последните шест седмици. Беше доста наясно с възможностите да изчисти името си, но това нямаше да го спре да потърси друг вид справедливост — онова, което в Библията наричаха „възмездие“, а Едмонд Дантес: „отмъщение“. Все едно. Заспа.
Събуди се. Ще дебне жертвите си като хищник. Ще ги наблюдава от разстояние, докато се почувстват напълно сигурни и спокойни в естествената си среда. Спенсър Крейг — в съдебната зала, Джералд Пейн — в луксозния си офис на „Мейфеър“, Лорънс Девънпорт — на сцената. Тоби Мортимър, последният от Мускетарите, бе сполетян от смърт, по-мъчителна от тази, която друг би му приготвил.
Първо обаче трябваше да отиде в Шотландия, да се срещне с Фрейзър Мънро и да разбере ще успее ли да премине първото изпитание. Ако се провалеше, щеше да се върне в „Белмарш“ до края на седмицата.
Събуди се. Първите слънчеви лъчи струяха през високото прозорче и хвърляха на каменния под светло петно, нашарено от сянката на металните решетки. Чучулига се опита да подхване весела песен, за да поздрави зората, но бързо отлетя.
Дани отметна зеления найлонов чаршаф и стъпи бос на пода. Отиде до стоманения умивалник, напълни го с хладка вода и внимателно се избръсна. След това се изми с тънко като люспа парче сапун. Колко ли време щеше да мине, преди миризмата на затвора да напусне тялото му?
Огледа се в малкото стоманено огледало. Облече затворническите си дрехи за последен път — чифт боксерки, бяла риза на тънки райета, джинси, сиви чорапи и спортните обувки на Ник. Приседна на ръба на леглото и зачака Паско да се появи с обичайното подрънкване на ключовете и редовния си поздрав: „Хайде, момче! Време е за работа“.
Но не и днес. Чакаше.
Когато най-сетне ключът прещрака в бравата и вратата се отвори, на лицето на Паско грееше широка усмивка.
— Добро утро, Монкрийф. Гледай по-весело и ме последвай. Трябва да вземеш личните си вещи от склада и да си тръгваш, че да ни оставиш на мира.
Докато крачеха по коридорите, Паско подхвърли:
— Времето се оправя. Ще имаш хубав ден. — Сякаш Дани щеше да ходи на море.
— Как да стигна до „Кингс Крос“? — попита Дани. Сигурен беше, че Ник не би знаел.
— Взимаш влака от „Плъмстед“ до Кенън стрийт и там се качваш на метрото до „Кингс Крос“.
Вече бяха пред складовете и Паско почука силно по двойната врата. След малко управителят им отвори.
— Добро утро, Монкрийф. Сигурно нямаш търпение. — Дани мълчеше. — Всичко съм ти приготвил — продължи Уебстър, свали две големи найлонови торби от рафтовете зад гърба си и ги стовари на плота. После изчезна някъде и се върна с голям кожен куфар, върху който въпреки праха личаха инициалите Н. А. М., изписани с черно. — Красива вещ. Какво означава това „А“?
Дани не можеше да си спомни — дали значеше Ангъс, името на бащата, или Алегзандър, името на дядото на Ник.
— Мърдай, Монкрийф — подкани го Паско. — Да не мислиш, че цял ден ще се мотая с теб.
Дани смело грабна торбите в едната си ръка, а куфара — с другата, но много скоро започна да спира на всеки няколко крачки и да сменя ръцете.
— Иска ми се да можех да ти помогна — едва чуто промълви Паско, — но ако го направя, никога няма да разбера края на историята.
Най-сетне стигнаха до килията и Паско отключи.
— Ще се върна да те взема след около час. Трябва да изпратя няколко момчета за „Олд Бейли“, преди да изпратим теб.
Вратата на килията за последен път се затръшна пред носа на Дани.
Той отвори куфара без да бърза и го сложи на леглото на Ал. Кой ли щеше да спи на това легло довечера? Някой несретник, когото тази сутрин ще изпратят в „Олд Бейли“ с надеждата, че заседателите няма да кажат „Виновен“. Изпразни съдържанието на торбите и се почувства като крадец, който прави преглед на плячката си: два костюма, три ризи, някакви кърпи с диагонална сплитка, очевидно нещо от военното снаряжение, заедно с два чифта високи спортни обувки — черни и кафяви. Избра тъмния костюм, който бе носил на погребението си, кремава риза, връзка на райета и чифт елегантни черни мокасини, които въпреки изминалите четири години, нямаха нужда от боя.