Затворник по рождение
Шрифт:
Обиколи бавно стаите, като се опитваше да се ориентира. Чувстваше се по-скоро като в музей, отколкото в нечий дом. След като обиколи приземния етаж се качи по стълбите до горната площадка и тръгна по коридор, който го отведе в голяма спалня с двойно легло. В гардероба висяха много тъмни костюми, които спокойно можеха да бъдат наети за някоя пиеса. Ризи с пречупени в ъглите яки, на полиците в специален шкаф се виждаха няколко чифта тежки обувки. Дани реши, че това вероятно е била стаята на дядото на Ник, защото баща му очевидно бе предпочел да остане в Шотландия. След смъртта на сър Алегзандър чичо Хюго трябва
Проверил всички спални — общо седем на брой — Дани си избра една от по-малките, в която щеше да прекара нощта. Прегледа гардероба и чекмеджетата на скрина и реши, че това най-вероятно е била стаята на Ник, защото откри костюми, чекмедже, пълно с ризи, и шкаф с обувки, които му станаха, но очевидно бяха на военен, който е носил предимно униформа и твърде малко се е интересувал от модните тенденции.
Щом разопакова нещата си, се престраши да разгледа следващия етаж. Натъкна се на детска стая, която сякаш никога не бе използвана, а съседната очевидно бе определена за игра. Беше пълно с играчки, които обаче изглеждаха недокосвани. Това неизбежно насочи мислите му към Бет и Кристи. Погледна през прозореца на стаята за игра и видя просторна градина. Въпреки гаснещата светлина на деня ясно личеше, че там от години не е стъпвал човешки крак.
Върна се в стаята на Ник, съблече се и влезе в банята. Пусна водата и влезе във ваната. Стоя така, потънал в мисли, докато не усети, че водата съвсем е изстинала. Изсуши се, огледа се за някаква пижама, но реши, че за нищо на света няма да облече някоя от копринените пижами на Ник. Ето защо се пъхна в леглото така, както си беше. Тук дюшекът бе по-подходящ за неговия вкус, приличаше на онзи, с който бе свикнал в затвора.
Стана рано, нахлузи чифт панталони и копринения халат, закачен от вътрешната страна на вратата, и тръгна да потърси кухнята.
Слезе по тясна гола стълба и се озова в кухня с плот за готвене и рафтове, пълни със стъкленици, съдържащи бог знае какво. Много се развесели от редицата звънчета на стената, под всяко от които имаше надпис: „трапезария“, „спалня на господаря“, „кабинет“, „детска“, „главен вход“. Потърси нещо за ядене, но така и не намери продукт, чийто срок на годност да не е изтекъл преди поне две години. Едва сега си даде сметка на какво мирише в цялата къща. Ако в сметките на Ник бе останало нещо, на всяка цена щеше да намери жена, която да почисти. Отвори един от високите прозорци и в стаята нахлу чист въздух — явно за първи път от доста време.
След като не откри нищо за ядене, се върна в стаята и се облече. Избра най-неконсервативното облекло, което откри, но пак изглеждаше като гвардейски капитан в отпуска.
Когато църковният часовник на площада удари осем, Дани взе портфейла от шкафчето до леглото и го пъхна джоба на сакото си. Погледна плика, оставен от дядото на Ник, и реши, че тайната е в марката. Седна на бюрото пред прозореца и написа чек на името на сър Никълъс Монкрийф за петстотин
Когато излезе от къщата пет минути по-късно, дръпна външната врата, докато ключалката щракне, но този път не беше забравил ключовете. Отиде до края на улицата, зави вдясно и пое към спирката на метрото на „Саут Кенсингтън“. Спря единствено за да си купи брой на „Таймс“. На излизане от магазинчето видя дъска за обяви с предложения за най-различни услуги. „Масажи по домовете, Силвия, 100 паунда“; „Косачка за трева, използвана само два пъти, 250 паунда“. Беше готов да я купи, стига да имаше толкова пари в сметката. „Чистачка, пет паунда на час, препоръки. Позвънете на госпожа Мърфи на…“ Дани преписа старателно телефонния номер на мобилния й телефон. Дано жената да имаше към хиляда свободни часа. Записа още една точка в листа с покупки, който вече беше направил, но щеше да я изпълни едва когато разбере с какви средства разполага.
Докато стигна с метрото до „Чаринг Крос“, Дани бе изготвил два плана за действие в зависимост от това дали управителят на „Кътс“ познаваше сър Никълъс добре, или никога не го беше виждал.
Тръгна по „Странд“ и започна да се оглежда за банката. На сивата корица на чековата му книжка пишеше единствено „Кътс & Ко, «Странд», Лондон“. Очевидно управата смяташе, че банката е от такъв ранг, че не е необходимо да се споменава и номер. Не беше вървял много, когато забеляза внушителна сграда от другата страна на улицата. На фасадата, предимно от бронз и стъкло, имаше надпис „Кътс“ с две дискретни корони отгоре. Дани пресече забързано платното, нямаше търпение да разбере с колко пари разполага.
Влезе през въртящата се врата и се опита да се ориентира. Ескалаторът пред него водеше до банковия салон — просторна зала със стъклен покрив и дълъг плот с гишета по едната стена. Касиери в тъмни костюми обслужваха клиентите. Дани си избра един младеж, който май съвсем наскоро бе започнал да се бръсне.
— Бих искал да изтегля една сума — започна той.
— Каква е сумата, сър? — попита младежът.
— Петстотин паунда — отговори Дани и подаде чека, който бе написал сутринта.
Касиерът провери името и номера на банковата сметка.
— Ще бъдете ли така любезен да ме изчакате, сър Никълъс?
Тревожни мисли се защураха в главата на Дани. Да не би сметката на Ник да беше празна? Или беше прехвърлил разрешения лимит? А може би не искаха да работят с бивши затворници? Не мина много и в банковия салон се появи възрастен мъж, който се усмихна и попита:
— Сър Никълъс?
— Да — отзова се Дани. Явно човекът не познаваше Ник.
— Казвам се Уотсън. Управителят. За мен е удоволствие да ви видя след толкова време. Имате ли нещо против да поговорим в кабинета ми?
— Не, разбира се, господин Уотсън. — Като полагаше големи усилия да изглежда спокоен, Дани последва управителя в малък кабинет, облицован с дървена ламперия. На стената зад бюрото висеше маслен портрет на мъж в дълъг черен редингот. Отдолу имаше надпис: „Джон Кембъл, основател, 1692“.
Господин Уотсън заговори още преди Дани да е седнал.
— Виждам, че не сте теглили от сметката си през последните четири години, сър Никълъс — отбеляза той, докато гледаше екрана на компютъра си.