Анна в рокля от кръв
Шрифт:
– Какво? – питам остро.
– Искаш ли да ми обясниш какво точно правеше там?
– Не съвсем.
Или съм спал повече, отколкото мислех, или съм говорил с Анна повече, отколкото ми се стори, защото измежду облаците са се появявили парчета светлина като късчета масло. Слънцето е още слабо, но дращи очите ми. Присещам се за нещо и премигвам към Кармел, като осъзнавам най-после, че тя наистина е тук.
– Какво правиш тук? – казвам аз. – Ти си ме проследила.
Тя пристъпва неловко от крак на крак.
–
– Какво дали е вярно?
Тя ме поглежда изпод дългите си мигли, сякаш иска сам да се досетя за какво става въпрос, за да не се налага да го казва на глас, но аз мразя тази игра. След няколко дълги секунди тишина и физиономии на раздразнение от моя страна, тя се пречупва.
– Говорих с Томас. Той казва, че ти...
Тя клати глава, сякаш се чувства глупаво, че го вярва. Аз се чувствам глупаво най-вече защото се доверих на Томас.
– Той казва, че работата ти е да убиваш призраци. Като в „Ловци на духове“, или нещо такова.
– Не съм ловец на духове.
– Тогава какво правеше там?
– Говорех с Анна.
– Говорил си с нея? Тя уби Майк! Можеше да убие и теб!
– Не, не можеше.
Поглеждам към къщата. Странно ми е да говоря за нея толкова близо до дома . Някак си ми се струва нередно.
– За какво си говорихте? – пита Кармел.
– Винаги ли си толкова любопитна?
– Какво, да не е било нещо лично? – изсумтява тя.
– Може и да е било – отговарям аз.
Искам да се махна оттук. Искам да отида да оставя колата на майка ми и после Кармел да ме закара да събудим Томас. Може би ще издърпам матрака изпод него. Ще е забавно да го гледам как подскача сънено на голите пружини.
– Виж, хайде просто да се махнем оттук, става ли? Ела с мен до нас и после може да отидем при Томас с твоята кола. Ще обясня всичко, обещавам – добавям, като виждам, че ме гледа скептично.
– Добре – казва тя.
– И Кармел...
– Да?
– Никога повече не ме наричай „ловец на духове“, става ли?
Тя се усмихва и аз също.
– Само да сме наясно.
Тя леко ме докосва, като тръгва към колата си, но аз я хващам за лакътя.
– Не си споменавала за глупостите, които ти е казал Томас, на други хора, нали?
Тя клати глава.
– Дори на Натали и Кейти?
– Казах на Нат, че ще се виждам с теб, за да ме покрива, ако нашите се обадят. Казах им, че ще спя при нея.
– За какво каза, че ще се виждаме?
Тя ми хвърля презрителен поглед. Предполагам, че Кармел Джоунс се среща тайно през нощта с момчета само по романтични причини. Прокарвам нервно ръка през косата си.
– И какво сега, трябва да си измисля нещо за в училище? Че сме се натискали например?
Струва ми се, че мигам излишно много. А раменете ми
– Не те бива много в това, а?
– Нямам кой знае колко практика, Кармел.
Тя се смее. Мамка му, наистина е красива. Нищо чудно, че Томас е изпортил всичките ми тайни. Само едно шибване с камшика на миглите сигурно го е пратило в нокаут.
– Не се безпокой – казва тя. – Ще измисля нещо. Ще кажа на всички, че се целуваш страхотно.
– Не искам да ми правиш услуги. Виж, просто карай след мен до нас, става ли?
Тя кимва и се мушка в колата си. Влизам в моята и ми се приисква да надуя клаксона, като ударя глава във волана. Така поне няма да се чува, че крещя. Защо е толкова объркано всичко? Заради Анна ли? Или заради нещо друго? Защо не мога да държа хората далеч от работата си? Никога не ми е било толкова трудно. Досега всички вярваха на каквато и лигава история да измисля, защото дълбоко в себе си не искаха да знаят истината. Като Чейс и Уил. Те изкльопаха измислиците на Томас доста лесно.
Но вече е твърде късно. Томас и Кармел са замесени в играта. А този път тя е много по-опасна.
– Томас с родителите си ли живее?
– Не мисля – казва Кармел. – Родителите му загинаха в катастрофа. Пиян шофьор влязъл в тяхната лента. Или поне така казват хората в училище.
Тя свива рамене.
– Мисля, че живее само с дядо си. Стар, доста странен тип.
– Супер.
Блъскам по вратата. Не ми пука дали ще събудя Морфран. Ще му дойде добре малко вълнение на пиперливия стар ястреб. Но след около тринадесет много шумни и дрънчащи потропвания вратата се отваря рязко и се появява Томас в някакъв изключително непривлекателен зелен халат.
– Кас? – прошепва той през жабата в гърлото си.
Не мога да не се усмихна. Трудно е да му се сърди човек, когато изглежда като четиригодишно дете с размери на тийнейджър, с коса, сплескана на една страна, и очила, които висят по средата на носа му. Когато осъзнава, че и Кармел стои насреща му, той бързо избърсва уста, в случай че има нощни лигички, и се опитва да приглади косата си. Неуспешно.
– Ъ, какво правите тук?
– Кармел ме проследи до къщата на Анна – казвам с нахална усмивка. – Ще познаеш ли защо би хрумнало такова нещо?
Той се изчервява. Не знам дали е защото се чувства виновен, или защото Кармел го вижда по пижама. Така или иначе, се отмества, за да ни пусне да влезем, и ни води през оскъдно осветен коридор към кухнята.
Навсякъде мирише на билковия тютюн от лулата на Морфран. Виждам го и него, едрата му приведена фигура налива кафе. Подава ми чаша преди дори да съм поискал. Мърморейки си нещо по наш адрес, той излиза от кухнята.
Междувременно Томас е спрял да се щура нервно наоколо и сега се взира в Кармел.