Анна в рокля от кръв
Шрифт:
Тя докосва слепоочията си.
– Не знам какво стана.
Няма да е лесно. Ще бъде почти невъзможно, освен ако не получа нейното съдействие. Тежко чувство на безнадеждност се промъква в изтощените ми крайници. Усещането е сякаш мускулите ми започват да атрофират, а моите не са кой знае какво така или иначе.
– Моля те, Анна. Имам нужда от помощта ти. Трябва да ни позволиш да направим заклинанието. Трябва да пуснеш и още хора с мен.
– Не. Никакви заклинания! И никакви други хора! Знаеш какво ще стане. Не мога да го контролирам.
– За мен можеш да
– Не знам защо не ми се налага да те убия. А и не ти ли стига това? Защо ме молиш за още услуги?
– Анна, моля те! Трябва да пуснеш поне Томас и може би Кармел, момичето, което видя тази сутрин.
Анна гледа към палците на краката си. Тъжна е, знам, че е тъжна, но тъпото „по-малко от седмица“ на Морфран звъни в ушите ми и искам просто да се свършва с всичко. Не мога да оставя Анна на воля още цял месец, в който е много вероятно да добави към колекцията в мазето. Няма значение, че ми е приятно да си говоря с нея. Няма значение, че я харесвам. Няма значение, че това, което се е случило, не е било честно.
– Ще ми се да си тръгваш – казва тихо тя.
Когато вдига поглед, виждам, че почти плаче и гледа през рамото ми към вратата или може би към прозореца.
– Знаеш, че не мога – казвам като огледало на думите отпреди малко.
– Караш ме да искам неща, които не мога да имам.
Преди да успея да отгатна какво има предвид, тя потъва в стълбите, долу, дълбоко в мазето, където знае, че няма да я последвам.
Гидиън се обажда точно след като Томас ме оставя пред къщи.
– Добро утро, Тезеус. Извинявай, че те будя толкова рано в неделя.
– Буден съм от часове, Гидиън. И вече поработих здраво.
От другата страна на Атлантика той сигурно ми се хили. Като влизам в къщата, кимвам за добро утро на майка ми, която гони Тибалт надолу по стълбите и дудне, че плъховете не са добра храна за него.
– Колко жалко – киска се Гидиън. – А аз чакам от часове да ти се обадя, с надеждата, че ще ти дам шанс да се наспиш. Много досадно беше. Тук е почти четири следобед, предполагам знаеш. Но мисля, че вече имам основната част от заклинанието ти.
– Не знам дали има значение изобщо. Щях да ти звъня по-късно. Има проблем.
– Какъв тип проблем?
– От типа, че никой освен мен не може да влезе в къщата, а аз не съм вещица.
Разказвам му малко по-подробно какво се е случило, като по някаква причина пропускам факта, че съм имал дълги разговори с Анна през нощта. Чувам го да цъка с език от другата страна. Сигурен съм, че също така потърква брадичката си и си почиства очилата.
– И си абсолютно неспособен да я подчиниш, така ли? – пита накрая той.
– Напълно. Тя е като Брус Лий, Невероятният Хълк и Нео от „Матрицата“ три в едно.
– Да. Благодаря ти за напълно безполезните и неразбираеми референции от поп културата.
Усмихвам се. Най-малкото перфектно знае кой е Брус Лий.
– Но си остава фактът, че трябва да направиш заклинанието. Нещо в начина, по който това момиче е умряло, вдъхва тази ужасяваща сила. Просто е въпрос на това да се открие тайната. Спомням си как
Тази история баща ми я разказа веднъж и помня, че беше доста по-сложно. Но няма какво да се заяждам. И без това е прав. Всеки призрак си има своите методи, своята торба с трикове. Имат различни мотиви и различни желания. А като ги убия, всеки си тръгва по своя път.
– Какво точно ще постигнем с това заклинание? – питам.
– Осветените камъни оформят защитен кръг. След като бъде направен, тя няма да може да достигне до тези вътре в кръга. Вещицата, която изпълнява ритуала, може да улови каквито енергии витаят в къщата и да ги отрази в кристалната купа. Кристалната купа ще ви покаже, каквото търсите. Разбира се, не е чак толкова просто; трябват кокоши крака и някаква смес от билки, с която майка ти може да помогне, а после ще трябват малко песнопения. Ще ти пратя текста по имейл.
Говори, сякаш става дума за детска работа. Дали си мисли, че преувеличавам? Не разбира ли колко ми е трудно да призная, че Анна може да ме надвие във всеки един момент? Да ме размята като парцалена кукла, да ми бие шамари зад врата, да бърше прах с лицето ми и после да ме сочи с пръст и да ми се смее.
– Няма да се получи. Не мога да оформя кръга. Никога не ми се е отдавало вещерството. Майка ми трябва да ти е разказвала. Всяка година оплесквах курабийките за Белтейн10, докато не станах на седем.
Знам какво ще ми каже. Ще въздъхне и ще ме посъветва да се върна в библиотеката, да започна да говоря с хора, които знаят какво се е случило. Да се опитам да разбера фактите за едно убийство, което е в забрава от петдесет години. И точно това трябва да направя. Защото няма да изложа Томас и Кармел на опасност.
– Хм.
– Хм, какво?
– Ами, опитвам се да си припомня ритуалите, които съм изпълнявал през всичките си години на занимания с парапсихология и мистицизъм...
Почти чувам как колелцата в мозъка му се въртят. Има нещо наум и започвам да се обнадеждавам. Знаех си, че разбира от повече неща, а не само как се сервира наденица с картофено пюре.
– Казваш, че имаш няколко просветени на разположение?
– Няколко какви?
– Вещици.
– Всъщност само една. Моя приятел Томас.
От страната на Гидиън чувам дълбоко вдишване, последвано от доволна пауза. Знам какво си мисли старата пушка. Не ме е чувал да ползвам фразата „мой приятел“ досега. Само да не ми се разчувства.
– Не е много напреднал.
– Стига ти да му имаш доверие, само това е важно. Но ще ти трябват още хора. Той и още двама. Всеки ще заеме една от четирите посоки в кръга. Ще го оформите отвън, нали разбираш, и ще влезете в къщата готови за работа.