Анна в рокля от кръв

Блейк Кендар

– Тя се е опитала да те убие – изтърсва той с ококорени очи. – Не можеш да спреш да мислиш как сгърчените пръсти се стрелват към корема ти.

Кармел премигва.

– Как разбра?

– Не прави така – предупреждавам Томас. – Караш хората да се чувстват некомфортно. Навлизаш в личното им пространство, нали се сещаш?

– Знам – казва той и добавя към Кармел. – Не го правя много често. Обикновено само когато хората имат силни или агресивни мисли или когато мислят за едно и също постоянно.

Той се усмихва.

–

В твоя случай – и трите.

– Ти четеш мисли? – пита Кармел с недоверие.

– Седни, Кармел – казвам аз.

– Не ми се сяда – казва тя. – Научавам толкова много интересни неща за Тъндър Бей през последните няколко дни.

Скръства ръце.

– Ти четеш мисли, нещо в онази къща коли бившите ми гаджета, а пък ти...

– Убивам призраци – довършвам вместо нея. – С това.

Вадя камата и я поставям на масата.

– Какво друго ти е казал Томас?

– Само че и баща ти е правел същото – казва тя. – Предполагам, че така е умрял.

Поглеждам Томас ядосано.

– Съжалявам – казва той безпомощно.

– Няма нищо. Не ти е лесно. Знам.

Ухилвам се, а той ме поглежда отчаяно. Все едно на Кармел не е ясно вече. Да не е сляпа? Въздъхвам.

– И сега какво? Има ли някакъв шанс просто да ти кажа да се прибереш и да забравиш всичко това? Има ли някакъв начин да избегна това да се превърнем в някаква весела групичка от...

Преди устата ми да довърши фразата, навеждам глава и изпъшквам в ръцете си. Кармел схваща и се засмива.

– Весела групичка ловци на духове? – пита тя.

– Аз ще съм Питър Венкман – казва Томас.

– Няма да си заплюваме герои – отвръщам рязко. – Не сме ловците на духове. Аз боравя с камата, аз убивам духовете и не искам да ми се мотаете в краката през цялото време. Освен това е очевидно, че аз щях да съм Питър Венкман.

Поглеждам Томас косо.

– Ти щеше да си Егон.

– Чакай малко – казва Кармел. – Не решаваш само ти. Майк ми беше приятел, или нещо като приятел.

– Това не значи, че можеш да помогнеш. Тук не става дума за отмъщение.

– А за какво?

– Става дума... да я спра.

– Ами, не може да се каже, че се справяш много добре. А и от това, което видях, не изглеждаше даже да се опитваш.

Кармел е повдигнала вежда към мен. От този поглед нещо започва да пари по бузите ми. Леле майко, изчервявам се!

– Това са глупости – изтърсвам аз. – Тя е труден противник, какво да правя? Но имам план.

– Да – казва Томас в моя защита. – Кас го е измислил. Вече събрах камъни от езерото. Сложил съм ги да се зареждат на лунна светлина. Кокошите крака ги поръчахме, но временно ги нямат в наличност.

Като заговаряме за заклинанието, ми става тревожно, сякаш нещо бъркам. Сякаш пропускам нещо.

Някой влиза, без да чука. Почти не забелязвам и това ме кара да мисля, че пропускам и още нещо. Напъвам си

мозъка още няколко секунди и тогава вдигам поглед и виждам Уил Розенбърг.

Изглежда като да не е спал с дни. Диша тежко, а брадичката му е увиснала. Чудя се дали е пил. Има петна от мръсно и мазно по дънките му. Горкото момче приема всичко това доста тежко. Той се взира в ножа ми на масата, затова го взимам и го прибирам в задния джоб.

– Знаех си, че нещо не е наред с теб – казва той.

Дъхът му е шестдесет процента бира.

– Всичко това се случва някак си заради теб, нали? Откакто дойде тук, всичко се обърка. Майк го усещаше. Затова не искаше да се навърташ около Кармел.

– Майк не знаеше нищо – казвам спокойно. – Това, което се случи с него, беше нещастен случай.

– Убийството не е нещастен случай – промърморва Уил. – Спри да ме лъжеш. Каквото и да си намислил, искам да се включа.

Изпъшквам. Нищо не върви както трябва. Морфран се връща в кухнята без да ни обръща внимание и вместо това се взира в кафето си, сякаш там се случва нещо супер интересно.

– Кръгът се разширява – е всичко, което казва.

Изведнъж проблемът, който ми убягва, щраква на мястото си.

– Мамка му – казвам.

Отмятам глава назад и гледам в тавана.

– Какво – пита Томас. – Какво има?

– Заклинанието – отговарям. – Кръгът. Трябва да сме вътре в къщата, за да го направим.

– Да, и? – казва Томас.

Кармел загрява веднага; лицето помръква.

– Ами, Кармел беше в къщата тази сутрин и Анна почти я изяде. Единственият човек, за когото е безопасно да бъде в тази къща, съм аз, а аз нямам достатъчно вещерски умения, за да направя сам заклинанието.

– Не можеш ли да я задържиш достатъчно дълго, за да можем ние да направим защитния кръг? После ще сме в безопасност.

– Не – казва Кармел. – Няма начин. Трябваше да го видите тази сутрин, тя го гонеше като муха.

– Мерси – изсумтявам аз.

– Вярно е. Томас няма да излезе жив оттам. Ти не можеш да го защитиш. А той самият ще е зает със заклинанието.

Уил скача напред и сграбчва лакътя на Кармел.

– За какво говориш? Ти си ходила в къщата? Да не си луда?! Майк щеше да ме убие, ако ти се беше случило нещо лошо!

Тогава си спомня, че Майк е мъртъв.

– Трябва да измислим начин да оформим кръга и да направим заклинанието – мисля на глас. – Иначе Анна никога няма да ми каже по собствена воля какво се е случило.

Най-после Морфран проговаря.

– Всичко се случва с причина, Тезеус Касио. Имаш по-малко от седмица да измислиш нещо.

По-малко от седмица. По-малко от седмица. Няма как да стана компетентна вещица за по-малко от седмица, а със сигурност няма да стана и по-силен или по-способен да контролирам Анна. Трябва ми подкрепление. Трябва да се обадя на Гидиън.