Анна в рокля от кръв

Блейк Кендар

Слагам най-чаровната си усмивка.

– Аха?

– Попитах дали искаш да правиш октопода, или рака-отшелник.

– Октопода. Много са вкусни със зехтин и лимон. С лека панировка.

Кармел прави гримаса.

– Отврат.

– Не, не е. Постоянно ядяхме такива с баща ми в Гърция.

– Бил си в Гърция?

– Да – казвам разсеяно, докато прелиствам страници с безгръбначни. – Живяхме там няколко месеца..., когато бях на четири примерно. Не помня много.

– Баща ти много ли пътува? За работа, предполагам?

– Да. Или поне пътуваше.

–

Вече не го ли прави?

– Баща ми е мъртъв.

Мразя да говоря с хората за това. Никога не знам как точно ще прозвучи гласът ми, като го казвам, и мразя стреснатите им погледи, докато се чудят какво да ми отговорят. Не поглеждам към Кармел. Просто продължавам да чета за различните биологични родове. Тя казва, че съжалява, и пита какво се е случило. Казвам , че е бил убит, и тя ахва.

Това са правилните реакции. Би трябвало да съм трогнат от опита за съчувствие. Не е нейна вината, че не съм. Просто съм виждал тези лица и съм чувал тези ахкания твърде дълго време. Убийството на баща ми вече ме прави само и единствено гневен.

Изведнъж ми проблясва, че Анна е последната ми тренировъчна работа. Тя е невероятно силна. Тя е най-трудното нещо, срещу което мога да си представя, че ще ми се наложи да се изправя. Ако я победя, ще бъда готов. Ще съм готов да отмъстя за баща си.

Мисълта за това ме смразява. Идеята да се върна в Батън Руж, да се върна в тази къща, досега винаги е била някак абстрактна. Просто идея, дългосрочен план. Предполагам, че колкото и да се ровех в проучвания за вуду магията, част от мен нарочно забавяше нещата. А и не бях особено ефективен до момента. Все още не знам какво е убило баща ми. Не знам дали въобще ще мога да призова това нещо, а и ще бъда съвсем сам. Да взема майка ми не е вариант. Не и след като години наред крия разни книги и дискретно сменям интернет страници, когато тя влезе в спалнята ми. Ще ме заключи в стаята ми до живот, ако някога разбере, че обмислям такова нещо.

Потупване по рамото ме вади от транса. Томас поставя вестник на масата пред мен – крехка, пожълтяла стара хартия, която се изненадвам, че изобщо са му дали да извади.

– Това успях да намеря – казва той.

И ето я, на първа страница, а отдолу заглавието гласи „Момиче открито заклано“. Кармел се надига, за да види.

– Това не е ли...?

– Тя е – изтърсва развълнувано Томас. – Няма много статии. Полицията е била втрещена. Почти не са провели разпити.

В ръката си държи друг вестник и го прелиства.

– Последното е просто некрологът : „Анна Корлов, обичана дъщеря на Малвина, беше погребана в четвъртък в гробището Кивикоски“.

– Мислех, че търсиш информация за доклад, Томас – коментира Кармел.

Томас започва да заеква и да обяснява. Изобщо не ги слушам какво си говорят. Взирам се в снимката , снимка на живо момиче, с бледа кожа и дълга тъмна коса. Не си е позволила да се усмихне, но очите са ясни, любопитни и развълнувани.

– Колко жалко – въздъхва Кармел. – Толкова е красива.

Тя посяга да докосне лицето на Анна, но аз отблъсвам

пръстите . Нещо се случва с мен и не знам какво. Момичето, което гледам, е чудовище, убийца. Същото момиче по някаква причина пощади живота ми. Внимателно прокарвам поглед по косата , която е вързана с панделка. В гърдите си усещам топлина, но главата ми е студена като лед. Струва ми се, че може да припадна.

– Ей, пич – казва Томас и разтърсва леко рамото ми. – Какво ти е?

– Ъм – изгъргорвам аз. Не знам какво да му кажа, не знам какво се случва.

Поглеждам настрана, за да спечеля време, и виждам нещо, което ме кара да стисна челюст. Двама полицаи стоят на регистратурата.

Да кажа нещо на Кармел и Томас би било глупаво. Инстинктивно ще погледнат през рамо и това ще бъде адски подозрително. Така че просто изчаквам, като дискретно откъсвам некролога на Анна от вестника. Не обръщам внимание на разгневеното съскане на Кармел и го пъхам в джоба си.

– Не се прави така!

Дискретно прикривам вестника с чантата и учебника и отварям на страница със снимка на сепия.

– Имаш ли представа това от кой род животни е? – питам.

И двамата ме поглеждат сякаш рязко съм изплискал. Което е добре, защото точно в този момент библиотекарката се обръща и посочва към нас. Ченгетата се насочват към нашата маса, точно какво си знаех, че ще стане.

– За какво говориш? – пита Кармел.

– Говоря за сепията – казвам меко. – И ви казвам да изглеждате леко изненадани, но не твърде изненадани.

Преди да имат време да ме попитат още нещо, тропотът от стъпките на двамата мъже, окичени с белезници, фенерчета и кобури на коланите, се чува достатъчно силно, за да накара всички глави да се обърнат. Не виждам лицето на Кармел, но се надявам да не изглежда толкова потресаващо виновно, колкото това на Томас. Навеждам се към него, той преглъща и се стяга.

– Здравейте, деца – казва първият полицай с усмивка.

Той е набит, изглежда приятелски настроен и е с десетина сантиметра по-нисък от мен и Кармел. Започва, като поглежда Томас право в очите.

– Учите ли си?

– М-м-да – заеква Томас. – Случило ли се е нещо, г-н полицай?

Другият полицай човърка по масата ни и гледа отворените учебници. Той е по-висок и по-слаб от партньора си, с ястребов нос и малка брадичка. Грозен е като буболечка, но се надявам да не е злобен.

– Аз съм полицай Роубък – казва симпатичният. – А това е полицай Дейвис. Нещо против да ви зададем няколко въпроса?

Следва групово свиване на рамене от наша страна като мексиканска вълна.

– Всички познавате момче на име Майк Андовър, нали?

– Да – казва Кармел.

– Да – съгласява се Томас.

– Малко – казвам аз. – Запознах се с него преди няколко дни.

Мамка му, това е доста неприятно. Пот избива по челото ми. Никога не ми се е случвало преди. Никога не съм правил така, че някой да умре.

– Знаете ли, че е изчезнал?

Полицай Роубък ни гледа внимателно. Томас просто кима; аз правя същото.