Анна в рокля от кръв
Шрифт:
„Стегни се.“ Не е сега моментът за паника. Сега трябва да стисна ножа си и да осъзная твърде късно, че нещо идва зад мен.
Тъмни кичури коса проблясват до рамото ми, два или три от тях се пресягат към мен като мастиленосини пипала, сякаш ме приканват да се приближа. Завъртам се и замахвам във въздуха, като наполовина очаквам, че тя вече не е там, че е изчезнала в същия миг. Но не е. Тя се рее пред мен, на петнадесетина сантиметра от земята.
И двамата се колебаем за секунда, гледаме се един друг, кафявите ми очи се взират право в нейните маслени. Тя би била висока около
Пътят на острието ми е закачил краищата на косата . Отрязаните кичури падат като черни снежинки и тя гледа как потъват в дъските на пода, както тялото на Майк преди малко. Нещо минава по челото – напрежение, тъга – после ме поглежда и оголва зъби.
– Защо се върна? – пита тя.
Преглъщам. Не знам какво да кажа. Хващам се, че отстъпвам, въпреки че си казвам да не го правя.
– Пощадих те, подарих ти живота.
Гласът, който идва от пещерата в устата , е дълбок и ужасяващ. Това е звукът на глас без дъх. Все още носи лек фински акцент.
– Да не би да мислиш, че беше лесно? Да не би да искаш да умреш?
Усеща се нотка на надежда в последния въпрос, нещо, което кара очите леко да заблестят. Тя поглежда надолу към ножа ми с неестествено изкривена глава. Някаква гримаса превзема лицето ; израженията се преливат шантаво като вълнички по повърхността на езеро.
После въздухът около нея потрепва и богинята пред мен изчезва. На нейно място стои бледо момиче с дълга тъмна коса. Краката са стъпили на земята. Поглеждам надолу към нея.
– Как се казваш? – пита тя и когато не отговарям, продължава. – Ти знаеш моето име. Аз спасих живота ти. Мисля, че е честно поне това да ми кажеш, нали?
– Името ми е Тезеус Касио.
Чувам се да го казвам, въпреки че знам, че това е евтин трик, и то глупав. Ако си мисли, че няма да я убия в тази форма, нечовешки се лъже – майтапът настрана. Но прикритието е добро, това го признавам. Маската, която носи, има замислено лице с меки виолетови очи. Облечена е с бяла старомодна рокля.
– Тезеус Касио – повтаря тя.
– Тезеус Касио Лоууд – казвам, въпреки че не ми е ясно защо го правя. – Всички ми викат Кас.
– Дошъл си да ме убиеш.
Тя започва да ходи около мен в широк кръг. Оставям я само леко да подмине рамото ми преди и аз да се обърна. Няма начин да я оставя да ми мине в гръб. Може сега да е сладка и невинна, но знам какво същество ще изскочи, ако падне шансът.
– Някой вече го е направил – казвам.
Няма да разправям красиви истории как съм тук, за да я освободя. Това би било измама, да я забаламосам, да я накарам сама да го поиска. И освен това е лъжа. Нямам представа къде ще я изпратя и не ме интересува. Само знам, че ще е далеч оттук – тук, където може да убива още хора и да ги кара да потъват в тази проклета къща.
– Някой го направи, да – казва
Тя знае, че е мъртва. Това е интересно. Повечето от тях не знаят. Повечето са просто гневни и уплашени, по-скоро отпечатък от една емоция, от един ужасен момент, отколкото реални същества. Можеш да говориш с някои от тях, но те обикновено те мислят за някой друг, някой от миналото им. Нейната осъзнатост леко ме обърква; проговарям пак, за да спечеля малко време.
– Миличка, баща ми и аз сме пратили повече призраци под земята, отколкото можеш да преброиш.
– Не и такъв като мен.
Има нещо в тона на гласа , когато казва това, което не е точно гордост, но е нещо такова. Гордост, примесена с горчивина. Мълча си, защото предпочитам да не разбира, че е права. Не съм виждал нищо подобно на Анна досега. Силата изглежда безгранична, както и торбата с трикове. Тя не е просто някакъв тътрещ се фантом, ядосан, че са го застреляли. Тя е самата смърт, страховита и безчувствена, и дори когато е в роклята си от кръв и е покрита с изпъкнали вени, не мога да отместя поглед от нея.
Но не ме е страх. Силна или не, всичко, което ми трябва, е само един добър удар. Тя не е извън обхвата на камата ми и ако мога да я докопам, ще се изпари в ефира като всички други.
– Може би е добра идея да повикаш баща ти да ти помогне – казва тя.
Стискам острието.
– Баща ми е мъртъв.
Нещо минава през очите . Не мога да повярвам, че може да е съжаление или срам, но така изглежда.
– И моят баща умря, когато бях малка – казва меко тя. – Буря в езерото.
Не мога да я оставя да продължава така. Усещам как нещо в гърдите ми се размеква, спира да ръмжи, въпреки мен. Цялата сила прави уязвимостта още по-трогваща. Би трябвало да съм над тези неща.
– Анна – промълвявам и погледите ни се срещат.
Вдигам острието и проблясъкът от него се отразява в очите .
– Върви – нарежда тя, кралицата на мъртвешкия си замък. – Не искам да те убивам. А и изглежда не ми се налага по някаква причина. Така че върви.
Веднага се пораждат въпроси в главата ми, но упорито оставам на мястото си.
– Няма да си тръгна, преди да те прогоня от тази къща и да те пратя обратно в земята.
– Никога не съм била в земята – просъсква тя през зъби.
Зениците потъмняват, черното се плиска из тях, докато бялото в очите изчезва. Черни вени прорязват бузите и се настаняват на слепоочията и шията. Капки кръв се процеждат от кожата , разливат се по тялото и се превръщат в червена одежда, която започва да капе по пода.
Замахвам с ножа и усещам как нещо тежко среща ръката ми, миг преди да бъда хвърлен към стената. Мамка му. Дори не я видях да помръдва. Тя се рее в средата на стаята, където бях допреди малко. Рамото ме боли доста от сблъсъка със стената. Ръката ме боли доста от сблъсъка с Анна. Но аз съм си твърдоглав, изправям се и пак се хвърлям към нея, като този път замахвам ниско, не търся смъртоносен удар, а просто искам да докопам нещо. В момента и парче коса ме устройва.