Анна в рокля от кръв
Шрифт:
Той ме поглежда.
– Какво беше? Какво живее в тази къща?
– Беше вампир, пич – заеква Чейс.
Идиот. Не му обръщам никакво внимание.
– Нищо не живее в тази къща. Майк беше убит от Анна Корлов.
– Няма начин, брато, няма начин – казва Чейс с нарастваща паника.
Но аз нямам време за отказа му да приеме истината. За късмет, Уил също няма и му казва да млъкне.
– Ще кажем на ченгетата, че сме отишли да се поразходим малко с колата. После Майк е побеснял заради Кармел и Кас и е слязъл. Не сме успели да го спрем. Казал е, че
Уил стиска челюст. Умее да мисли бързо дори когато не му се иска.
– Ще трябва да изтърпим няколко дни или седмици, докато го търсят. Ще ни разпитват още. После ще се откажат.
Уил ме гледа. Няма значение какъв задник е бил Майк, бил му е приятел и сега му се иска аз никога да не съм съществувал, да ме изпари с поглед. Ако наоколо нямаше кой да гледа, сигурно дори би опитал с „абракадабра“, или нещо такова.
Може би е прав. Може би аз съм виновен. Можеше да измисля друг начин да търся Анна. Но майната му на всичко. Майк Андовър ме удари в тила с талпа и ме хвърли в изоставена къща само защото си говорих с бившата му приятелка. Не заслужаваше да бъде разцепен на две, но така или иначе си търсеше белята.
Чейс държи главата си в ръце и си повтаря на глас колко скапано е всичко това, какъв кошмар ще е да лъжем ченгетата. По-лесно му е да фокусира вниманието си върху НЕсвръхестествената част от проблема ни. На повечето хора им е по-лесно така. Точно това позволява на духове като Анна да остават в тайна толкова дълго време.
Уил го бута по рамото.
– Какво ще правим с нея? – пита той.
За момент решавам, че говори за Кармел.
– Не можете да направите нищо с нея – изпреварва ме Томас, проговаряйки за пръв път от не знам колко време. – Тя не ви е по силите.
– Тя уби най-добрия ми приятел – изплюва Уил. – Какво се очаква да направя? Нищо?
– Точно така – казва Томас и свива рамене с крива усмивка, което някой ден ще му докара юмрук в лицето.
– Все нещо трябва да направим.
Поглеждам Кармел. Очите са разширени и тъжни, русата коса се спуска над тях на кичури. Сигурно никога не е изглеждала толкова „емо“.
– Ако тя е истинска – продължава тя, – тогава явно трябва да се направи нещо. Не можем просто да я оставим да продължава да убива хора.
– Няма – казва Томас успокояващо.
Ще ми се да го метна надолу по пейките. Нищо ли не чу от речта ми, озаглавена „не е сега време за това“?
– Виж – казвам. – Няма как да скокнем в някой зелен бус и да я премахнем с помощта на „Харлем Глоубтротърс“9. Всеки, който влезе в тази къща, е мъртъв. И освен ако не искаш и ти да бъдеш разкъсана на две и да гледаш собствените си черва по пода, по-добре стой надалеч.
Не искам да бъда твърде груб с тях, но това е напът да се превърне в бедствие. Един от хората, които замесих, вече е мъртъв, а сега всички тези ентусиасти искат да се включат. Дори не знам как успях
– Аз се връщам – казва Уил. – Трябва да направя нещо.
– Идвам с теб – добавя Кармел и ми хвърля поглед, сякаш ме предизвиква да я спра.
Явно забравя, че преди по-малко от двадесет и четири часа стоях лице в лице с мъртво същество, прорязано от черни вени. Няма да получи точно от мен червени точки за демонстрация на смелост.
– Никой от вас няма да ходи никъде – казвам аз, но после изненадвам сам себе си, като добавям: – Не и без да сте подготвени.
Поглеждам Томас, чиято уста виси леко зяпнала.
– Дядото на Томас е някакъв спиритуалист. Морфран Старлинг. Той знае за Анна. Трябва първо да говорим с него, ако ще правим каквото и да било.
Сръчквам Томас по рамото и той се опитва да върне нормалното изражение на лицето си.
– А как се убива такова нещо? – пита Чейс. – С кол в сърцето?
Ще ми се пак да отбележа, че Анна не е вампир, но ще изчакам да предложи сребърни куршуми и тогава просто ще го блъсна надолу по пейките.
– Не ставай глупав – сопва се Томас. – Тя вече е мъртва. Не можеш да я убиеш. Трябва да я прокудиш от тоя свят, или нещо такова. Дядо ми е правил такива работи веднъж или два пъти. Има някакво заклинание, свещи и билки и така нататък.
С Томас се споглеждаме. Това хлапе наистина може да бъде понякога полезно понякога.
– Мога да ви заведа при него. Още тази вечер, ако искате.
Уил зяпа Томас, после мен и после пак Томас. Чейс изглежда сякаш му се иска да не се очаква от него да се държи като такова голямо и силно биче през цялото време, ама какво да направя, като сам така си е постлал. Кармел просто се взира в мен.
– Добре – казва Уил най-накрая. – Да се срещнем след училище.
– Аз не мога – казвам бързо. – Имам работа с майка ми. Но ще се отбия след това.
Всички слизат надолу по пейките непохватно – което е единственият начин да се слиза по пейки. Томас се усмихва, като тръгват.
– Доста добре ни се получи, а? – хили се той. – Кой казва, че не съм телепат?
– Сигурно е просто женска интуиция – отговарям аз. – Само гледай ти и старият Морфран да им измислите достатъчно убедителни занимания.
– Ти къде ще бъдеш? – пита той, но аз не отговарям.
Много добре знае. Ще бъда при Анна.
Глава десета
Отново се взирам в къщата на Анна. Разумната част на мозъка ми казва, че това е просто къща. Че това, което е вътре, я прави зловеща и опасна и че не е възможно къщата да се навежда към мен, сякаш иска да ме подгони сред избуялите бурени. Не е възможно да се мъчи да се откъсне от основите си, за да ме изяде цял. Но точно така ми изглежда.
Зад мен се чува тихо съскане. Обръщам се. Тибалт е вдигнал предните си лапи на шофьорската врата в колата на майка ми и гледа през прозореца.