Анна в рокля от кръв
Шрифт:
В следващия миг пак съм в другия край на стаята. Плъзгам се по гръб. Мисля, че трески се забиват в крачолите ми. Анна продължава да се рее и ме гледа с нарастваща неприязън. Звукът от капките, падащи от роклята по пода, ми напомня за един учител, който имаше навика да почуква челото си, когато се дразнеше, че не съм си научил урока.
Изправям се пак на крака, този път по-бавно. Надявам се отстрани да изглежда по-скоро сякаш внимателно обмислям следващия си ход, а не толкова, че изпитвам страшна болка, което си е самата истина. Тя не се опитва да ме убие и това започва да ме дразни. Размята
– Спри с това – казва тя с бездънния си глас.
Засилвам се към нея и тя ме хваща за китките. Напъвам се, но все едно се боря с гранит.
– Просто ме остави да те убия – промълвявам в безсилие.
Ярост проблясва в очите . За секунда ми хрумва каква огромна грешка направих, че забравих коя е, и че ще свърша като Майк Андовър. Тялото ми инстинктивно се стяга от страх да не бъде разкъсано на две.
– Никога няма да те оставя да ме убиеш – казва през зъби тя и ме бута към вратата.
– Защо? Не мислиш ли, че така ще намериш покой? – питам я.
За милионен път се чудя защо така не ми спира устата. Тя свива очи, като че ли съм идиот.
– Покой? След всичко, което направих? Покой в къща с разкъсани момчета и изкормени странници?
Тя придърпва лицето ми много близо до нейното. Черните очи са разширени.
– Не мога да те оставя да ме убиеш.
Започва да крещи и да крещи, достатъчно силно, че да накара тъпанчетата ми да пулсират, и ме хвърля през вратата, като прелитам над почупените стълби на верандата и падам чак върху буренясалия чакъл на алеята пред къщата.
– Никога не съм искала да бъда мъртва!
Претъркулвам се, като срещам земята и вдигам поглед точно навреме, за да видя как вратата се затръшва. Къщата изглежда тиха и празна, сякаш нищо не се е случвало там от милиони години. Енергично проверявам крайниците си и откривам, че всичките работят. После се изправям на колене.
Никой от тях не е искал да бъде мъртъв. Не съвсем. Дори и самоубийците – всички променят намерението си в последния момент. Ще ми се да можех да го кажа, да го кажа, за да не се чувства толкова самотна. Плюс това би ми помогнало да се чувствам по-малко като малоумник, след като ме размятаха като безименен злодей от филмите с Джеймс Бонд. Голям професионалист съм, няма що.
По пътя към колата на майка ми се опитвам да се опомня. Защото ще се справя с Анна, независимо какво си мисли тя. Първо, защото досега не съм се дънил, и второ, защото в момента, в който ми каза, че не може да ме остави да я убия, ми прозвуча като че ли малко се иска да може. Нейната осъзнатост я прави специална по повече от един начин. За разлика от другите, Анна чувства разкаяние. Разтривам болезнения участък на лявата си ръка и разбирам, че ще ми излезе огромна синина. Със сила няма да стане. Трябва ми план Б.
Глава единадесета
Майка ми ме оставя да проспя по-голямата част от деня, а когато най-после ме буди, е за да ми каже, че ми е приготвила вана от варени чаени листа, лавандула и беладона. Беладоната е, за да укроти
Като се потапям във ваната, много бавно, с гримаса на лицето, започвам да обмислям следващия си ход. Истината е, че Анна ме превъзхожда. Не ми се случвало много често досега и никога в такава степен. Но от време на време ми се налага да помоля за помощ. Пресягам се към мобилния телефон на шкафчето в банята и набирам номера на стар приятел. В семейството е от поколения всъщност. Познаваше баща ми.
– Тезеус Касио – казва той, като вдига.
Ухилвам се. Той никога не ми вика Кас. Просто името ми му се струва твърде забавно.
– Гидиън Палмър – отговарям аз.
Представям си го от другата страна на линията, от другата страна на света, седнал в образцовата си английска къща, която гледа над Хамстед Хийт в Северен Лондон.
– Толкова отдавна не сме се чували – казва той.
Представям си го как кръстосва крака и почти чувам шумоленето на костюма от туид по телефона. Гидиън е класически английски джентълмен, на шестдесет и пет, ако не и повече, с бяла коса и очила. Той е типът човек с джобен часовник и дълги рафтове с книги, високи от пода до тавана, от които педантично бърше праха.
Имаше навика да ме вози на стълбичка на релси, когато бях дете, и да ме кара да му свалям по някой странен том за полтъргайсти или заклинания за призоваване на духове, и какво ли още не. Семейството ми и аз прекарахме едно лято при него, когато баща ми гонеше един призрак из Уайтчапъл, Източен Лондон – някакъв подражател на Джак Изкормвача, или нещо такова.
– Кажи ми, Тезеус – казва той. – Кога се очаква да се върнеш в Лондон? Тук има изобилие от нощен живот, с който да си уплътняваш времето. И няколко отлични университета, пълни с призраци.
– Да не сте се наговорили с майка ми?
Той се смее, но разбира се е точно така. Двамата останаха близки след смъртта на баща ми. За баща ми той беше... май ментор е най-точната дума. Но и повече от това. Когато баща ми бе убит, Гидиън взе полет още същия ден. Той ни закрепи с майка ми. Сега започва да говори сладкодумно как догодина ще трябва да кандидатствам и как съм голям късметлия, че баща ми е оставил пари за образованието ми и няма да се налага да се занимавам със студентски заеми и такива работи. Наистина е голям късмет, защото скитник като мен едва ли има шансове за стипендия, но го прекъсвам. Вълнуват ме по-важни и належащи въпроси.
– Имам нужда от помощ. Забърках се в супер лепкава каша.
– Какъв тип лепкава каша?
– От мъртвия тип.
– Ама разбира се.
Той слуша, докато му обяснявам за Анна. После чувам познатия звук от релсите на стълбата и тихото му пухтене, като се качва по нея, за да стигне някоя книга.
– Тя не е обикновен призрак, това е сигурно – казва той.
– Знам. Нещо я е направило по-силна.
– Начинът, по който е умряла? – пита той.
– Не съм сигурен. От това, което чувам, просто е била убита, както много други. Прерязано гърло. Но сега витае в старата си къща и убива всеки, който прекрачи прага, като някакъв шибан паяк.