Анна в рокля от кръв

Блейк Кендар

Всеки от двама ни спира пред шкафчето си и избягваме погледите на случайно преминаващи учители. Няма да влизам в час. Просто ще изчакаме обедната почивка и ще се мотаем около шкафчето на Кармел с надеждата, че е дошла на училище, а не лежи бледа и болна в леглото у тях. Но и така да е, Томас казва, че знае къде живее тя. Може да се отбием по-късно. Ако ни е останал някакъв късмет, още няма да е говорила с родителите си.

Когато бие звънецът, толкова ме стряска, че почти изхвърчам от кожата си. Това никак не помага на главоболието ми. Но

мигам на парцали и се взирам в тълпата, безкраен поток от сходно облечени тела, които крачат през коридорите. Отдъхвам си, когато виждам Кармел. Изглежда леко бледа, като че ли е плакала или повръщала, но все пак е облечена добре и носи учебници. Можеше да е много по-зле.

Една от двете брюнетки от снощи – не знам коя, но ще я наричам Натали – се залепя, подскачайки, за нея и започва да бърбори нещо. Реакцията на Кармел заслужава Оскар: повдига брадичка и я гледа с внимание, извърта очи и се смее – всичко изглежда толкова леко и искрено. После казва нещо, за да отклони вниманието, и Натали се обръща и продължава да подскача в друга посока. Маската на Кармел се стопява отново.

Вече е на по-малко от пет метра от шкафчето си, когато най-после вдига поглед достатъчно, за да забележи, че стоя пред нея. Очите се разширяват. Изрича името ми на висок глас, преди да се огледа и да се приближи, сякаш не иска да я чуят.

– Ти си... жив?

Начинът, по който фразата я задавя, подсказва колко странно се чувства да го каже. Очите ме оглеждат от горе до долу, сякаш очаква от мен да тече кръв или да стърчи някоя кост.

– Как?

Кимам към Томас, който се спотайва вдясно от мен.

– Томас ме извади.

Кармел го удостоява с бърз поглед и усмивка. Не казва нищо повече. Не ме прегръща, както май очаквах да стане. Но фактът, че не го прави, ме кара да я харесвам повече по някаква причина.

– Къде е Уил? И Чейс? – питам аз.

Не я питам дали още някой знае. Очевидно е от настроението по коридорите, от факта, че всички ходят и бъбрят нормално, че никой друг не знае. Но все пак трябва да изговорим нещата. Да си уеднаквим версиите.

– Не знам. Няма да ги засека преди обяд. Не знам и в колко часове ще влязат въобще.

Тя свежда поглед. Изпитва нужда да говори за Майк. Да каже нещо, което смята за редно да каже, че съжалява или че той не е бил чак толкова лош и че не заслужава това, което му се случи. Хапе устна.

– Трябва да говорим с тях. Всички заедно. Намери ги на обяд и им кажи, че съм жив. Къде можем да се срещнем?

Тя не отговаря веднага, пристъпва от крак на крак. Хайде, Кармел, не ме разочаровай.

– Ще ги доведа на футболното игрище. Никой няма да е там по това време.

Кимам бързо и тя си тръгва, като се обръща веднъж, сякаш да се увери, че съм там, че съм истински и че не се е побъркала. Забелязвам, че Томас зяпа след нея като много тъжна и вярна хрътка.

– Пич – казвам му, като тръгвам към гимнастическия салон, през който се излиза на игрището. – Не е време за това.

Зад

мен той мърмори нещо от сорта, че винаги е време за това. Позволявам си да се захиля за минутка, преди да започна да се чудя какво да направя, за да държа Уил и Чейс изкъсо.

Глава девета

Когато Уил и Чейс пристигат на игрището, ни намират с Томас излегнати на седалките, вперили поглед в небето. Денят е слънчев, топъл и мек. Майката природа не скърби по Майк Андовър. Топлината прави чудеса с пулсиращата ми глава.

– О, боже – казва един от тях.

После се изсипват цял куп ругатни, които не са за повтаряне. Тирадата най-после завършва с:

– Наистина е жив.

– Не и благодарение на вас, гъзове такива.

Изправям се в седнало положение. Томас прави същото, но остава леко прегърбен. Тези тъпаци са го мачкали твърде много пъти.

– Хей – виква рязко Уил. – Нищо не сме ти направили, ясно ли е?

– Дръж си шибаната уста затворена – добавя Чейс, като размахва пръст срещу мен.

Известно време не знам какво да кажа. Не очаквах, че те ще дойдат и ще се опитат да накарат мен да си мълча.

Изтупвам крачола на дънките си. Има малко прах, където съм се отъркал в ръба на седалката.

– Наистина нищо не сте ми направили – казвам честно. – Замъкнахте ме в някаква къща, защото искахте да ми изкарате акъла. Откъде да знаете, че приятелят ви ще се окаже разкъсан на две и изкормен.

Това беше злобно. Признавам си. Чейс веднага пребледнява. Последните мигове от живота на Майк минават пред очите му. За момент омеквам, но после пулсиращата ми глава напомня, че можеше да ме убият.

До тях, но един ред по-надолу, Кармел прегръща раменете си и отмества поглед встрани. Може би не трябва да съм толкова ядосан. И все пак, тя сериозно ли? Разбира се, че трябва да бъда! Не ми харесва това, което се случи с Майк. Никога нямаше да позволя да се случи, ако не ме бяха обезвредили с дъска по главата.

– Какво ще кажем на хората за Майк? – пита Кармел. – Ще има въпроси. Всички видяха, че си тръгна от партито с нас.

– Не можем да им кажем истината – казва Уил жално.

– Каква е истината? – пита Кармел. – Какво се случи в тази къща? Наистина ли очаквате да повярвам, че някакъв призрак е убил Майк? Кас...

Срещам погледа .

– Видях всичко.

– И аз го видях – добавя Чейс и изглежда сякаш всеки момент ще повърне.

Кармел клати глава.

– Не е вярно. Кас е жив. И Майк също. Това е просто някаква супер тъпа шега, която сте измислили, за да ми го върнете, че скъсах с него.

– Не бъди толкова егоцентрична – казва Уил. – Видях как ръцете минаха през прозореца и го сграбчиха. Видях как го издърпа вътре. Чух викове. После видях как силуетът на Майк се разцепи на две.