Анна в рокля от кръв
Шрифт:
– Какъв е този език? – сгълчава ме той.
– Извинявай.
– Очевидно не е някакво скитащо се привидение – мърмори си той под носа. – А поведението е твърде контролирано и целенасочено, за да е полтъргайст...
Той прави пауза и чувам как се разлистват страници.
– Ти си в Онтарио, казваш? Да не би къщата да е построена върху някаква свещена земя на погребани индианци?
– Не мисля.
– Хммм.
Следват още няколко „хъмкания“. Предлагам му просто да изгоря къщата до основи и да видя какво ще стане.
– Не бих ти препоръчал
– Или да се окаже източникът на нейната сила.
– Наистина и така може да е. Но за това си трябва проучване.
– Какво проучване?
Знам какво ще каже. Да си стана от задника и да отида да свърша малко черна работа. Ще ми каже, че баща ми никога не се е свенил да разтвори някоя книга. После ще мърмори относно днешната младеж. Само ако знаеше за какво става дума...
– Ще ти трябва доставчик на окултни стоки.
– А?
– Трябва да накараме това момиче да си издаде тайните. Нещо се е случило с нея, нещо влияе и преди да можеш да прокудиш духа от тази къща, трябва да разбереш какво е то.
Това не го очаквах. Иска да направя заклинание. Аз не правя заклинания. Не съм вещица.
– А за какво са ми окултните стоки? Майка ми се занимава с това.
Поглеждам ръцете си под повърхността на водата. Кожата ми започва да щипе, но чувствам мускулите си отпочинали и виждам дори през помътнялата вода, че синините започват да изчезват. Майка ми е най-великата вещица на билките.
Гидиън се засмива.
– Бог да благослови скъпата ти майка, но тя не е добра в окултните стоки. Тя е много талантлива бяла вещица, но няма работа с това, което се изисква тук. Не ти трябват венци с цветя и масло от хризантема. Трябват ти кокоши крака и заключваща пентаграма, светена вода и врачуване с огледало, кръг от осветени камъни...
– Трябва ми и вещица.
– След всичките тези години вярвам, че имаш ресурсите да намериш поне това.
Правя гримаса, но двама души ми идват наум. Томас и Морфран Старлинг.
– Дай ми малко време за още проучване, Тезеус, и до ден-два ще ти изпратя имейл с пълно описание на ритуала.
– Добре, Гидиън. Благодаря.
– За теб винаги. И, Тезеус?
– Да?
– В това време ти отиди в библиотеката и опитай да разбереш каквото можеш за начина, по който е умряло това момиче. Знанието е сила, наясно си с това.
Усмихвам се.
– Черната работа. Добре.
Затварям. Той ме мисли за прост инструмент, само ръце, острие и ловкост, но истината е, че съм вършил черната работа, правил съм проучвания, още преди да започна да използвам камата.
След като баща ми беше убит, имах въпроси. Проблемът беше, че никой не можеше да ми даде отговори. Или, както подозирах, никой не искаше да ми даде отговори. Затова започнах да ги търся сам. Гидиън и майка ми ни стегнаха багажа и доста бързо се изнесохме от къщата в Батън Руж, но преди да тръгнем, успях да отида набързо до изоставената плантация, където баща ми намери своя край.
Беше грозна, шибаната къща. Колкото и да бях
Майка ми и Гидиън бяха прочистили мястото преди няколко дни, бяха изписвали руни и палили свещи, за да се уверят, че духът на баща ми ще намери покой, да се уверят, че всички призраци ще се махнат оттам. Въпреки това, като изкачвах стълбите на верандата, започнах да плача. Сърцето ми казваше, че баща ми е там, че се е скрил от тях, за да ме изчака, и че всеки момент ще отвори вратата, с тази широка мъртва усмивка. Очите му ще ги няма и ще е покрит с огромни сърповидни рани по страните и ръцете си. Звучи глупаво, но мисля, че се разплаках още по-силно, когато отворих вратата и той не беше там.
Вдишвам дълбоко миризмата на чай и лавандула. Тя ме връща в тялото ми. Като си спомням за този ден, за тази къща, сърцето ми започва да тътне в ушите. От другата страна на вратата открих следи от борба и извърнах лице. Исках отговори, но не исках да си представям баща ми ритан до ада и обратно. Не исках да си го представям изплашен. Минах покрай строшения парапет на стълбите и инстинктивно се насочих към камината. Стаята миришеше на старо дърво, на гнило. Имаше и по-пресен мирис на кръв. Не знам откъде познах мириса на кръв, както и не знам защо отидох право при камината.
Нямаше нищо там освен черни въглени и пепел отпреди десетки години. И тогава го видях. Само крайчето му, черно като въглените, но някак различно. По-гладко. Набиващо се на очи и зловещо. Пресегнах се и го извадих от пепелта: тънък черен кръст, дълъг около десет сантиметра. Около кръста имаше увита черна змия, внимателно изплетена от нещо, което веднага разпознах като човешка коса.
Увереността, която усетих, когато го стиснах, беше същата увереност, която мина през мен, когато седем години по-късно взех ножа на баща ми. В този момент разбрах със сигурност. Тогава разбрах, че каквото и да е текло във вените на баща ми – каквото и магическо нещо да му е давало способността да посича мъртвата плът и да я гони от тоя свят – тече и в моите вени.
Когато показах кръста на Гидиън и на майка ми и им казах къде съм бил, те откачиха. Очаквах да ме успокояват, да ме прегръщат и люлеят като бебе и да ме питат дали съм добре. Вместо това Гидиън сграбчи раменете ми.
– Никога, никога повече не се връщай там! – изкрещя той и ме раздруса толкова силно, че зъбите ми затракаха.
Той взе черния кръст и не го видях повече. Майка ми просто стоеше настрани и плачеше. Бях изплашен; Гидиън никога не се беше държал така преди. Винаги ми е бил като дядо – намигаше ми и ми даваше скришом бонбони, такива неща. И все пак, баща ми беше убит преди няколко дни и аз бях гневен. Попитах Гидиън какъв е този кръст.