Анна в рокля от кръв

Блейк Кендар

Когато спирам, Анна ме гледа с разширени, отвратени очи.

– Какво?

– Започвам да съжалявам, че не те убих – казва тя.

На лишения ми от сън мозък му отнема минутка да я разбере, но когато това най-после се случва, се чувствам като пълен задник. Бил съм около твърде много смърт. Виждал съм толкова много болни, извратени неща, че говоря за тях все едно разказвам приказка за лека нощ.

– Колко знаеш – пита тя, – за това, което се случи с мен?

Гласът е по-тих, почти сподавен. Разговорите за убийства, изброяването

на факти са неща, с които съм израснал. Само че сега не знам как да го направя. Когато Анна стои пред мен, това се превръща в нещо повече от думи или картинки от книга. Когато най-после проговарям, казвам всичко бързо и нацяло, както се маха лепенка от рана.

– Знам, че си била убита през 1958 г., когато си била на шестнайсет. Някой ти е прерязал гърлото. Била си напът към училищен бал.

Малка усмивка се заиграва по устните , но не се задържа.

– Много исках да отида – казва тя тихо. – Щеше да бъде последният ми бал. Първият и последният.

Тя поглежда роклята си и прокарва пръсти по шева.

– Щях да нося това.

На мен не ми изглежда като кой знае какво, просто права бяла рокля с малко дантели и панделки, но какво ли разбирам аз? Първо, не съм момиче и второ, не знам много за 1958 г. Тогава може да е била много шик, както би казала майка ми.

– Не е нищо особено – казва тя, сякаш ми чете мислите. – Една от наемателките в общежитието по това време беше шивачка. Мария. От Испания. Мислех, че е много екзотична. Наложило се да остави дъщеря си, малко по-малка от мен, когато дошла тук, и обичаше да си говори с мен. Взе ми мерките и ми помогна да я ушия. Исках нещо по-елегантно, но никога не ме е бивало в шиенето. Непохватни пръсти.

Показва ми ръцете си, сякаш да видя какви бели могат да вършат.

– Много си красива – казвам аз, защото това е първото нещо, което идва в тъпата ми, празна глава.

Замислям се дали да не си отрежа езика с камата. Едва ли това искаше да чуе, а и прозвуча някак грешно. Гласът ми е не на място. Добре поне, че не измодулира като на Питър Брейди.

– Защо щеше да ти бъде последният бал? – питам бързо.

– Щях да избягам от къщи – казва тя.

Непокорство проблясва в очите , както сигурно е било и тогава, и има плам в гласа , който ме натъжава. После всичко това изчезва и тя изглежда объркана.

– Не знам дали щях да го направя. Но исках.

– Защо?

– Исках да започна живота си – обяснява тя. – Знаех, че нищо няма да направя, ако остана тук. Щеше да трябва да се занимавам с общежитието. А и ми беше писнало да се боря.

– Да се бориш?

Правя още една стъпка напред. Кичури коса се спускат покрай шията и се раздвижват, когато тя прегръща раменете си. Толкова е бледа и малка, че трудно мога да си я представя да се бори с когото и да било. Не и с юмруци.

– Не беше точно борба – казва тя. – И същевременно беше. С нея. И с него. Криех се, карах ги да мислят, че съм по-слаба,

защото те така искаха. Тя ми каза, че баща ми би искал така. Да бъда тихо и послушно момиче. А не блудница. Не курва.

Поемам дълбоко въздух. Питам кой я е нарекъл така, кой би казал такова нещо, но тя вече не ме слуша.

– Той беше лъжец. Лентяй. Правеше се, че обича майка ми, но не беше така. Каза, че ще се ожени за нея и тогава ще има всичко останало.

Не знам за какво говори тя, но се досещам какво се има предвид под „всичко останало“.

– Ти си била – казвам тихо. – Той е преследвал теб.

– Той... ме причакваше, в кухнята или навън. Чувствах се като парализирана. Мразех го.

– Защо не каза на майка си?

– Не можех... – тя спира, но после продължава. – Не можех да му се оставя. Щях да избягам. Щях.

Лицето е като вкаменено. Дори очите не изглеждат живи. Всичко, което е останало от нея, са движещи се устни и глас. Всичко друго се е прибрало вътре.

Вдигам ръка и докосвам бузата , студена като лед.

– Той ли беше? Той ли те уби? Той ли те проследи онази нощ и...

Анна клати глава много бързо и се отдръпва.

– Стига толкова – казва тя с глас, който се опитва да бъде твърд.

– Анна, трябва да знам.

– Защо? Защо трябва да знаеш? Какво ти влиза в работата? – Тя слага длан на челото си.

 – Самата аз едва си спомням. Всичко е покрито с кал и кръв.

Клати глава, разстроена е.

– Няма какво да ти кажа! Бях убита, всичко стана черно и после се озовах тук. Бях това нещо и убивах, и убивах и не можех да спра.

Дишането прескача.

– Направиха ми нещо, но не знам какво. Не знам.

– Те? – питам, но виждам, че това няма да продължи.

Буквално я виждам как се затваря в себе си и след няколко минути може да се намирам тук насред вихрушката на момичето с черни вени и кървяща рокля.

– Има едно заклинание – казвам аз, – което може да ми помогне да разбера.

Тя се успокоява малко и ме поглежда сякаш съм изперкал.

– Магически заклинания? – пуска една малка недоверчива усмивка. – Ще ми пораснат крилца като на фея или ще прескачам огън?

– За какво говориш?

– Магията не съществува. Това са измислици и суеверия, стари проклятия на езика на бабите ми във Финландия.

Не мога да повярвам, че се съмнява в съществуването на магиите, при условие че стои пред мен мъртва и говори. Но нямам възможност да я убеждавам, защото нещо започва да се случва, нещо се обърква в главата и тя потръпва. Когато премигва, погледът е някъде далеч.

– Анна?

Ръката се стрелва напред, за да ме държи на разстояние.

– Няма нищо.

Приближавам се и я поглеждам.

– Това не беше нищо. Спомни си нещо, нали? Какво беше? Кажи ми!

– Не, аз... нищо не беше. Не знам.