Цар Плъх

Клавел Джеймс

— Работеше на оризищата? Ти сам?

— Бях единственият европеец, ако това имаш предвид — отвърна Питър Марлоу след кратко мълчание.

Погледът му се зарея над лагера. Слънцето нажежаваше праха, вятърът го вдигаше и завърташе. Вихрушките му напомняха за нея. Отвърна очи на изток, към буреносния хоризонт. Но тя бе част и от небето. Вятърът се усили и огъна върховете на кокосовите палми. Но тя бе част и от вятъра, и от палмите, и от далечните облаци.

Питър Марлоу откъсна мислите си от нея и проследи

с очи корееца часови, който тътреше крака край оградата, плувнал в пот от смазващата горещина. Униформата му беше дрипава и мръсна, кепето — смачкано като физиономията му, а пушката висеше килната на рамото.

Той отново вдигна очи към небето и огледа простора. Това бе единственият начин да се освободи от чувството, че се намира в клетка — клетка, изпълнена до пръсване с мъже, преливаща от мъжка миризма, мъжка мръсотия и мъжка глъч. „Без жената мъжът е просто нелепа шега“ — безпомощно си помисли Питър Марлоу, докато сърцето му кървеше под палещото слънце.

— Питър, я виж!

Царя зяпаше към склона с отворена уста. Питър Марлоу проследи неговия поглед и сърцето му се сви — по пътеката към тях слизаше Шон.

— О, господи!

Идеше му да се вмъкне през прозореца обратно в бараката и да се скрие, но така само щеше да привлече вниманието върху себе си, затова зачака мрачно, притаил дъх. Може би все пак Шон нямаше да го забележи, тъй като бе потънал в разговор с майор Родрик и лейтенант Франк Париш. Тримата вървяха, свели глави един към друг, и разпалено обсъждаха нещо, но Шон случайно отмести поглед, забеляза Питър Марлоу. Родрик и Франк се заковаха на място със замряло сърце, но скриха тревогата си.

— Здрасти, Питър! — провикна се Родрик — висок, спретнат мъж с дълбоко изсечени черти, толкова висок и спретнат, колкото Франк Париш бе висок и раздърпан.

— Здрасти, Род! — отвърна Питър Марлоу.

— Един момент! — извини се тихо Шон на Родрик и се упъти към Питър Марлоу и Царя. Първоначалното му сепване бе минало и той се усмихна приветливо.

Питър Марлоу почувствува как целият настръхва. Изправи се на крака. Усещаше, че Царя го пронизва с поглед.

— Здрасти, Питър! — приближи Шон.

— Здравей, Шон!

— Много си отслабнал, Питър.

— Нищо чудно. Не съм единственият. Иначе съм добре, благодаря.

— Отдавна не съм те виждал. Защо не се отбиеш в театъра някой ден? Винаги има по нещо допълнително, пък и нали ме знаеш — аз не ям кой знае колко. — Шон се усмихна с надежда.

— Ще намина някой път — отвърна Питър Марлоу, пламнал от смущение.

— Знам, че няма да дойдеш, но ако все пак се решиш, винаги си добре дошъл — тъжно рече Шон и след кратко мълчание добави: — Вече изобщо не се обаждаш.

— Нали виждаш как е тук, Шон? Ти непрекъснато си зает с представления, а пък аз или съм на работа извън лагера, или гледам да свърша това-онова.

Шон

също носеше саронг, но за разлика от този на Питър Марлоу — поотъркан и обезцветен от дългата употреба — саронгът на Шон бе нов, бял, избродиран по края със синьо и сребърно. Шон носеше и малайски елек до над кръста, с къси ръкави и тясно скроен, за да очертава гърдите. Царя впери очарован поглед в полуотвореното деколте. Шон усети погледа му, усмихна се леко, прибра един разрошен от вятъра кичур и започна да го върти около пръста си, докато Царя не отмести очи. Шон се засмя вътрешно.

— Май… става доста горещо, а? — притеснено рече Царя.

— Да, наистина — учтиво отвърна Шон, свеж и лъхащ ведрина както винаги, въпреки жегата.

Настъпи мълчание.

— О, извинявай — наруши тишината Питър Марлоу, като видя, че Шон гледа към Царя и търпеливо чака. — Забравих да те…

— Боже мой, Питър! — засмя се Шон. Какво ти става? Отлично знам кой е приятелят ти, макар че никога не са ни запознавали. — Той протегна ръка: — Много ми е приятно. За мен е голяма чест да се запозная с един цар!

— Благодаря — отвърна Царя и едва докосна подадената му ръка, която изглеждаше почти детска пред неговата. — Ще… ще запалите ли една цигара?

— Благодаря, не пуша. Но ако не възразявате, ще взема една, дори две, ако нямате нищо против? — Шон кимна с глава към пътеката: — Род и Франк пушат и с удоволствие ще запалят по цигара.

— Ама разбира се — рече Царя, — заповядайте!

— Благодаря! Много мило от ваша страна.

Царя усети топлината на усмивката му и изненадан се чу да казва:

— Бяхте чудесен в „Отело“.

— Благодаря — отвърна поласкан Шон. — А „Хамлет“ харесахте ли?

— Да. При това не бих казал, че си падам по Шекспир.

— Това наистина е похвала — засмя се Шон. — Сега правим нова пиеса, Франк я написа специално за лагера и сигурно ще има голям успех.

— Ако е нещо по-обикновено, ще е най-добре — поотпусна се малко Царя. — И вие ще сте страхотен.

— Радвам се, че мислите така. — Шон изгледа Питър Марлоу и очите му заблестяха още по-силно. — Но Питър като че ли не е на същото мнение.

— О, стига, Шон! — не издържа Питър Марлоу. Царя го погледна учудено, а Шон само се усмихна, но под усмивката му прозираше гняв.

— Питър не одобрява начина ми на живот.

— Стига, Шон! — рече Питър Марлоу рязко.

— Какво „стига“? — избухна Шон. — Ти презираш обратните — нали така им викаш на педерастите! Каза ми направо в очите. Не съм забравил!

— Нито пък аз!

— Е, това поне е нещо! Но аз не искам да ме презират, най-малко пък ти.

— Казах, стига! Нито времето, нито мястото са подходящи за подобен спор. Говорили сме за тия неща и всичко това си го казвал вече. Съжалявам, че стана така. Не исках да те обидя.