Черен лед
Шрифт:
— Не. Рейчъл, първо установикакво се е случило.
С тежка въздишка Амира отново се зае с дистанционното.
— Показва сума глупости, които не съм виждала досега — рече тя, докато превърташе данните от дисплея. — Чакай, ето нещо. Казва „Грешка, код 47.“ — Вдигна глава и изсумтя. — Страхотно. А наръчникът сигурно е в Монтана.
Досущ като във фокус, в дясната ръкавица на Глин се появи малка брошурка. Той я прелисти. Сетне спря изведнъж.
— „Грешка, код 47“ ли каза?
— Аха.
— Невъзможно.
Последва
— Ели, мисля, че никога не съм те чувала да употребяваш тази дума — отвърна Амира.
Глин вдигна глава от наръчника — изглеждаше съвсем като непознат в арктическото си яке и маската си на главорез.
— Сондата е изгоряла.
— Изгоряла ли? При всичките онези нейни конски сили мощност? Не мога да повярвам…
Глин мушна наръчника в гънките на якето си.
— Повярвай.
Гледаха се един другиго, а снежинките се виеха около тях.
— Но това може да стане, само ако метеоритът е по-твърд от диамант — каза Амира.
Вместо да отговаря, Глин просто закрачи към бараката.
Въздухът вътре бе изпълнен с мириса на изгорена гума. Сондата бе обвита от дим, дисплейчетата по нея бяха тъмни, долната й част — обгорена.
— Изобщо не отговаря — рече Амира, подавайки командите си ръчно.
— Навярно са се повредили изключвателите — предположи Глин. — Извади ръчно резеца.
Макфарлън видя как сантиметър по сантиметър голямото устройство се издигаше в лютивия дим. Когато резецът най-сетне влезе в полезрението му, той видя как назъбения му допреди малко връх се бе превърнал в грозно, кръгло парче метал — стопено и изгорено.
— Господи — простена Амира. — Това беше резец с диамантено-карборунден накрайник за пет хиляди долара!
Макфарлън погледна Глин, наполовина обгърнат от виещия се пушек. Погледът му не бе върху резеца, а сякаш съзерцаваше нещо в далечината. Той разкопча респиратора си и го свали.
Вятърът се надигна изведнъж, затръшна вратата, пантите изскърцаха, а бравата се строши.
— Сега какво ще правим? — попита Амира.
— Ще отнесем това в „Ролвааг“ за щателно изследване — отвърна Глин.
Амира се обърна към сондата, изражението на Глин не бе изгубило и частица от сдържаността си.
— А е време да вземем с нас и още нещо — добави тихо той.
27.
Исла Десоласион
15:05
След като излезе от бараката, Макфарлън свали респиратора, вдигна качулката на якето си и я стегна здраво около лицето си. Вятърът връхлиташе върху терена, въртеше снежни пелени над замръзналата земя. Лойд сигурно вече бе на път за Ню Йорк. Малкото светлина, която надвисналите тежки облаци пропускаха, вече избледняваше в небето. След половин час щеше да се стъмни.
Чу хрущене на сняг; Глин и Амира се появиха, завръщаха се от склада за екипировката. Амира държеше във всяка ръка флуоресцентен щормови фенер, а Глин теглеше подире си дълга, ниска, алуминиева
— Какво е това? — попита Макфарлън и посочи големия син сандък от формована пластмаса върху шейната.
— Сандък за съхраняване на доказателства — отвърна Глин. — За останките.
Макфарлън усети как стомахът му се разбунтува.
— Наистина ли е крайно необходимо?
— Знам, че няма да ти е лесно — отговори Глин. — Но това е неизвестно. А ние от ЕИР не обичаме неизвестните.
С приближаването им към купчината камъни, маркиращи гроба на Масънкей, снежната вихрушка започна да стихва. Появиха се Челюстите на Ханукса, тъмни на фона на още по-тъмното небе. Отвъд тях Макфарлън зърна част от побелелия от щорма залив. Далеч, на хоризонта, острите зъбери на Исла Уоластън деряха с нокти небето. Беше невероятно колко бързо се променяше времето тук.
Вятърът вече бе запълнил със сняг и лед пукнатините в импровизираната пирамида, бе облепил гроба в бяло. Без да се церемони Глин извади кръста, постави го на земята и започна да изважда замръзналите камъни от купчината и да ги изтърколва настрани. Погледна през рамо към Макфарлън.
— Няма да е лошо да се отдръпнеш малко назад.
Макфарлън преглътна. Можеше да си представи само едно-две неща по-неприятни от тази работа. Ала щом трябваше да бъде свършена, той искаше да участва в нея.
— Не — рече, — ще помогна.
По-лесно бе да се разтури гробът, отколкото бе да се направи. Скоро започнаха да се появяват останките на Масънкей. Глин намали темпото, заработи по-внимателно. Макфарлън гледаше натрошените кости; сцепения череп и счупените зъби; подобните на въжета парчета хрущяли, отчасти мумифицираната плът. Трудно бе да повярва, че това е бил някога неговият партньор и приятел. Усети как нещо стисна гърлото му, как дишането му се ускори.
Мракът се спускаше бързо. След като отмести настрани и последните камъни, Глин запали фенерите и ги постави от двете страни на гроба. Започна да вдига с пинсети костите и да ги поставя в облицованата с пластмаса вътрешност на сандъка. Няколко от костите още бяха свързани една с друга с ивици хрущял, кожа и изсъхнали сухожилия, но повечето изглеждаха така, сякаш бяха насилствено разкъсани на части.
— Не съм съдебен патолог — рече Амира, — но този приятел изглежда така, сякаш се е сблъскал с тежкотоварен камион.
Глин не отговори нищо, пинсетата продължаваше да се движи между гроба и сандъка. Лицето му бе скрито в гънките на качулката. Изведнъж спря.
— Какво има? — попита Амира.
Глин внимателно измъкна с щипките нещо от замръзналата земя.
— Този ботуш не е просто изгнил — рече той. — Изгорен е. И някои от костите също изглеждат обгорени.
— Да не би да смяташ, че е бил убит, за да ограбят екипировката му? — попита Амира. — И после да са изгорили тялото, за да прикрият престъплението? Би било далеч по-лесно, отколкото да копаят гроб в тази земя.