Черен лед
Шрифт:
— Не.
— Години наред учените търсят все по-тежки и тежки елементи, разположени по-високо в периодичната таблица. Повечето от онези, които са открили, са с много кратък живот: съществуват само няколко милиардни от секундата, преди да се разложат и да се превърнат в някой друг елемент. Но съществува теория, че високо, много високо в периодичната таблица би могло да съществуват елементи, които са стабилни — които не се разпадат. Остров на стабилност. Никой не знае какви свойства би трябвало да имат тези елементи, но биха били изключително странни и много, много тежки. Не
— И ти смяташ, че това би могло да бъде такъв елемент?
— Всъщност съм доста сигурен в това.
— Как би могъл да бъде създаден такъв елемент?
— Единствено чрез най-мощното явление в познатата ни вселена — хипернова.
— Хипернова ли?
— Да. Тя е много по-голяма от суперновата. Появява се, когато гигантска звезда се свива в черна дупка или когато две неутронни звезди се сблъскат, за да формират черна дупка. За около десет секунди една хипернова излъчва повече енергия, отколкото цялата вселена. Подобно нещо би могло да притежава достатъчно енергия, за да създаде тези странни елементи. Освен това би имала достатъчно енергия, за да ускори този метеорит в космоса със скорост, която да го пренесе през огромни пространства между звездите и да го докара до Земята.
— Междузвезден метеорит — рече Глин с равнодушен тон.
Макфарлън забеляза с изненада краткото, но изразително споглеждане между Глин и Амира. Веднага усети как се напряга, ала Глин само кимна.
— Вие ми предложихте повече въпроси, отколкото отговори.
— Предостави ни само дванайсет часа.
Последва кратко мълчание.
— Да се върнем към по-основните въпроси — рече Глин. — Опасен ли е?
— Мисля, че няма за какво толкова да се безпокоим — каза Амира. — Не е радиоактивен или реактивен. Напълно инертен е. Смятам, че е безопасен. Не бих рискувала обаче с него по отношение на електричеството. След като е свръхпроводник при стайна температура, той има могъщи и странни електромагнитни свойства.
Глин се извърна.
— Доктор Макфарлън?
— Имаме маса противоречия — отвърна Макфарлън, като се опита да запази неутрален тон. — Не сме открили нищо определено опасно. Но пък не сме доказали, че е и напълно безопасен. В момента върви втора поредица тестове и ако те хвърлят допълнителна светлина, ще ти съобщим. Но ще са необходими не дванайсет часа, а години, за да се отговори на тези въпроси.
— Разбирам. — Глин въздъхна — тих, съскаш звук, който при всекиго другиго би бил изтълкуван като знак на раздразнение. — Най-случайно и ние открихме нещо за метеорита, което би могло да бъде интересно за вас.
— Какво е то?
— Първоначално предполагахме, че ще е с обем около хиляда и двеста кубически метра, или около 12 метра в диаметър. Гарса и екипът му картираха външните контури на метеорита, докато прокопаваха тези тунели. Оказа се, че метеоритът е много по-малък, отколкото смятахме. Диаметърът му е само около седем метра.
Макфарлън се опита да осъзнае този факт и да го подреди до другите. Без да ще почувства известно разочарование. Не беше много по-голям от изложения в Ню Йорк Анигито.
— На
Макфарлън изведнъж забрави за разочарованието си.
— Това означава, че има специфично тегло от…
— Господи, най-малко седемдесет и пет — намеси се Амира.
Глин вдигна вежди.
— И какво означава това?
— Двата най-тежки известни елементи са осмий и иридий — поясни Амира. — Те имат специфично тегло около двайсет и две. А при специфично тегло от седемдесет и пет, този метеорит е три пътипо-плътен от който и да е известен на Земята елемент.
— Ето ти го доказателство — прошепна Макфарлън.
Усети как сърцето му се разтупка.
— Моля?
Тежестта сякаш се бе стоварила изведнъж върху раменете на Макфарлън. Погледна Глин в очите.
— Вече не може да има съмнение. Междузвезден е.
Изражението на Глин си остана непроницаемо.
— Няма начиннещо с такава плътност да е с произход от нашата слънчева система. Трябва да е дошло от някъде другаде. От място във Вселената, което много се различава от нашето собствено. От район на хипернова.
Възцари се продължително мълчание. Макфарлън чуваше как работниците викат в далечните тунели, чуваше и приглушените удари на пневматичните чукове и съскането от заварките. Най-сетне Глин се прокашля:
— Доктор Макфарлън — започна тихо той. — Сам. Извинявай, ако ти се сторя изпълнен със съмнения. Разбери, че ние действаме извън параметрите на който и да е познат модел. Няма прецедент, от който да се ръководим. Разбирам, че не разполагахте с достатъчно време да проведете тестовете си. Но прозорецът на възможностите ни е на път да се затвори. Искам да чуя най-добрата ти преценка — като учен, и като човек — дали е безопасно да продължим или трябва да прекратим операцията и да си вървим у дома.
Макфарлън пое дълбоко дъх. Разбираше какво иска от него Глин. Ала осъзнаваше също така, доста ясно, онова, което Глин не доизказа. „Като учен и като човек…“ Глин го молеше да погледна на въпроса обективно — не като човек, който преди пет години бе предал приятеля си точно заради подобен случай. През съзнанието му преминаха мигновено няколко картини: Лойд, който крачи пред пирамидата си; блесналите черни очи на командира на разрушителя; натрошените, избелели кости на мъртвия му партньор.
Макфарлън започна бавно:
— Лежал е тук трийсет и два милиона години без да създава очевидни проблеми. Но истината е, че ние не знаем.Единственото, което мога да кажа, е, че това е научно откритие от най-голяма важност. Дали си струва риска? Нищо наистина голямо никога не се постига без риск.
Погледът на Глин се зарея сякаш някъде много далеч. Изражението му бе както винаги неразгадаемо, но на Макфарлън му се стори, че бе изрекъл мислите, които вълнуваха този мъж.
Глин извади джобния си часовник, отвори го с рязко движение на китката си. Беше взел решение.