Черен лед

Чайлд Линкълн

29.

„Ролвааг“

9:35

Сондата бе поставена на лабораторната маса, обгорената й глава лежеше върху „възглавница“ от бял найлон. Редица от лампи над нея къпеха корпуса й в синкав цвят. До нея бяха подредени инструменти за вземане на проби, всеки в запечатана найлонова опаковка. Облеченият в работно облекло Макфарлън нахлузи хирургическата маска на главата си. В протока бе необичайно спокойно. В тихата лаборатория бе дори трудно да се повярва, че се намираха на борда на кораб.

— Скалпел,

докторе? — попита Амира с приглушен от маската си глас.

Макфарлън поклати глава.

— Сестра, мисля, че този пациент го изпуснахме.

Амира изкудкудяка съчувствено. Зад нея Ели Глин наблюдаваше със скръстени ръце.

Макфарлън премести електронния микроскоп със стерео вариообектив и го извъртя над масата. Силно увеличената картина на главата на сондата се появи с премигване на екрана на близката компютърна работна станция: пейзаж като от Армагедон, с прогорени каньони и стопени хребети.

— Хайде да изгорим един — рече той.

— Разбира се, докторе — рече Амира и мушна един празен CD-диск в устройството на машината.

Макфарлън придърпа един въртящ се стол до масата, седна пред микроскопа и нагласи двойния визьор на главата си. Бавно придвижи визьора, разглеждаше пукнатините с надеждата, че сондата би могла да им разкрие нещо — независимо колко малко — за повърхността на метеорита. Но върху лунната повърхност нямаше никакви издайнически следи в червено, дори когато превключи на ултравиолетова светлина. Докато наблюдаваше, усети, че Глин бе пристъпил напред и гледаше видеоекрана.

След няколко безплодни минути Макфарлън въздъхна.

— Превключи на 120-кратно увеличение.

Амира нагласи машината. „Пейзажът“ изведнъж подскочи напред и стана още по гротесков. Макфарлън започна повторен оглед, сектор по сектор.

— Не мога да повярвам — рече Амира, взряна в екрана. — Би трябвало да е закачила нещо.

Макфарлън се облегна назад и въздъхна.

— Ако това е станало, то е извън възможностите на този микроскоп да го види.

— Това предполага, че метеоритът би трябвало да е с много здрава кристална решетка.

— Едно е сигурно, това не е обикновен метал.

Макфарлън сгъна визьора на две и го остави върху машината.

— И сега какво? — попита тихо Глин.

Макфарлън се завъртя със стола си. Свали маската и се замисли за миг.

— Е, винаги ни остава електронната микросонда.

— А това е…

— Любимият инструмент на планетарния геолог. Разполагаме с такъв тук. Поставяш мостра от материала във вакуумна камера и го бомбардираш с високоскоростен лъч електрони. Обикновено се изследват рентгеновите лъчи, които се получават, но можеш да нагрееш електронния лъч до точка, при която ще изпари минимално количество от материала, който ще се кондензира като тънък слой върху златна плака. И хоп — ето ви я пробата. Малка, но истинска.

— Откъде знаете, че електронният

поток ще е в състояние да изпари част от скалата? — попита Глин.

— Електроните се изстрелват от кабел с изключително висока скорост. Лъчът може да достигне почти до скоростта на светлината и да се фокусира върху един микрометър. Повярвайте ми, ще може да откърти поне няколко атома.

Глин мълчеше, претегляше на ум евентуалната опасност срещу необходимостта да получат още информация.

— Добре — рече накрая. — Давайте. Но помнете, никой не бива да докосва пряко метеорита.

Макфарлън се намръщи.

— Трудното е какточно да го направим. Обикновено донясаш мострата до микросондата. Този път ще трябва да отнесем микросондата до мострата. Но този уред не е преносим… тежи около триста килограма. А и ще трябва да съоръжим някакси вакуумна камера над повърхността на метеорита.

Глин откопча радиостанцията от колана си.

— Гарса? Осем души да дойдат веднага на главна палуба. Ще ни трябват сапани и достатъчно мощен влекач, който да пренесе тристакилограмов инструмент още с първия транспорт.

— Кажи му, че ще ни е необходимо и мощно захранване — добави Макфарлън.

— И пригответе кабел със заземен изключвател, способен да издържи до двайсет хиляди вата.

Макфарлън подсвирна тихичко.

— Това ще стигне.

— Имате един час да вземете пробите си. Не разполагаме с повечевреме. — Произнесе думите си бавно и много отчетливо. — Гарса ще дойде скоро. Пригответе се.

Глин се надигна рязко и излезе от лабораторията; от вратата, която затвори зад гърба си, ги лъхна бърз порив студен въздух.

Макфарлън погледна Амира.

— Взе да става докачлив.

— Не може да понася незнанието — отвърна тя. — Несигурността го побърква.

— Сигурно е трудно човек да живее така.

По лицето й пробяга болезнено изражение.

— Нямаш си дори представа.

Макфарлън я изгледа с любопитство, но Амира само свали маската и ръкавиците си.

— Хайде да подготвим микросондата за пренасяне — рече тя.

30.

Исла Десоласион

13:45

До ранния следобед теренът бе подготвен за теста. В малката барака осветлението бе ослепително, а въздухът — задушаващо топъл. Макфарлън стоеше над изкопа и гледаше разкошната тъмночервена повърхност. Дори на тази остра светлина, метеоритът излъчваше мек блясък. Микросондата — дълъг цилиндър от неръждаема стомана лежеше върху подплатена шейна. Амира работеше по останалата екипировка, която Макфарлън бе поръчал: камбаноподобен „звънец“ със стени, дебели два сантиметра и половина, с многожичен кабел и щепсел, комплект позлатени дискове, запечатани в найлоново фолио, електромагнит, който да фокусира електронния лъч.