Черен лед
Шрифт:
Валенар въздъхна дълбоко, заобиколи писалището си и се подпря на ръба му, близо до търговеца. Усмихна му се, усещаше как пяната съхнеше върху кожата му. Търговецът кимна и намигна съучастнически. Докато правеше това, потърка палец и показалец във всемирно известния жест, и положи другата си нежна длан върху писалището.
Бърза като връхлитаща змия, ръката на команданте се стрелна напред. С остро, режещо движение той заби двете остриета на самобръсначката в полумесеца на нокътя на средния пръст на търговеца. Мъжът изведнъж пое дълбоко дъх. Ужасеният
Валенар тръсна самобръсначката и изхвърли окървавения нокът през финестрина. След това се обърна към огледалото и продължи да се бръсне. Известно време единствените звуци в малката кабина бяха от стърженето на ножчетата по кожата му и от силното стенание на търговеца. Валенар забеляза с незначителен интерес, че самобръсначката оставяше ивица необръснати косми по лицето му; нещо сигурно бе заседнало между остриетата.
Изплакна отново ножчето и довърши бръсненето. След това се избърса, потупа бузите си и се обърна към търговеца. Той се бе изправил и стоеше пред писалището, люлееше се и стенеше, стиснал кървящия си пръст.
Валенар се наведе над бюрото, извади носна кърпа от джоба си и внимателно я уви около ранения пръст.
— Моля, седнете — рече той.
Търговецът седна, простенваше тихо, а челюстите му трепереха от страх.
— И за двама ни ще бъде от полза, ако отговаряте на въпросите ми бързо и точно. Така, купихте ли устройство като това, което описах?
— Да, купих го — отвърна мигновено мъжът. — Имах такъв инструмент, команданте.
— И кой го купи от вас?
— Американски художник — отговори той и леко положи ранения си пръст в другата си длан.
— Художник ли?
— Скулптор. Искал да направи от него модерна скулптура и да я покаже в Ню Йорк. Беше ръждясало нещо, безполезно за други цели.
Валенар се усмихна.
— Значи американски скулптор. И как се казваше?
— Не ми каза името си.
Валенар кимна, все още усмихнат.
Търговецът вече изгаряше от желание да каже истината.
— Разбира се. А сега кажете ми, сеньор… — но аз пропуснах да попитам за вашето име. Колко невежливо от моя страна.
— Торнеро, ми команданте.Рафаел Торнеро Перея.
— Сеньор Торнеро, кажете ми от кого купихте инструмента?
— От един местисо.
Валенар замълча за миг и попита:
— Местисо ли? Как се казваше?
— Съжалявам… но не знам.
Валенар се намръщи.
— Не знаете името му? Останали са съвсем малко местисоси, а още по-малко пък идват в Пунта Аренас.
— Не мога да си спомня, команданте, наистина не мога.
Гледаше като обезумял, докато отчаяно ровеше в паметта си. По напомаденото му чело се появиха поточета пот.
— Не беше от Пунта Аренас, беше някъде от юг. Името му беше странно.
Изведнъж на Валенар му хрумна нещо.
— Не беше ли Пъпъп? Хуан Пъпъп?
— Да!
— Каза ли къде е намерил инструмента?
— Да, каза, че го намерил на Ислас де Хорнос. Не му повярвах. Защо нещо толкова ценно ще бъде намерено чак там?
Мъжът вече бърбореше толкова бързо, сякаш думите не успяваха да излязат навреме.
— Мислех си, че се опитва да вземе по-добра цена. — Лицето му се оживи. — А сега си спомням, че имаше и кирка, и някакъв странен на вид чук.
— Странен на вид чук ли?
— Да. Единият му край бе изтънен, удължен и закривен. Имаше и кожена торба с камъни. Американецът купи също и всички тези неща.
Валенар се наведе нетърпеливо над писалището си.
— Камъни ли? Вие погледнахте ли ги?
— Да, господине, разбира се. Погледнах ги.
— Злато ли бяха?
— О, не. Нямаха никаква стойност.
— Аха. А вие сигурно сте геолог, за да знаете дали имат стойност.
Макар тонът на Валенар да беше благ, мъжът се сви на стола си.
— Команданте, показах ги на сеньор Алонсо Торес, който държи магазина за скални породи на Кале Колинас. Помислих си, че биха могли да бъдат някаква ценна руда. Но той каза, че нямали стойност. Каза, че мога да ги изхвърля на боклука.
— И откъде знаеше това?
— Той знае, команданте. Той е специалист по камъни и минерали.
Валенар отиде бавно до финестрина — побелял и ръждясал, заливан толкова години от солената вода.
— Каза ли какви точно са камъните?
— Каза, че не били нищо особено.
Валенар се обърна към търговеца.
— Какви бяха на вид?
— Бяха просто камъни. Грозни камъни.
Валенар затвори очи, опитваше се да потисне гнева, който се надигаше у него. Щеше да бъде неподобаващо да избухне пред посетител тук, на собствения си кораб.
— Може да ми е останал още някой в магазина, команданте.
Валенар отново отвори очи.
— Можели?
— Сеньор Торес запази един от камъните за по-нататъшни изследвания. Върна ми го, след като американецът купи инструмента. Известно време го използвах да затискам разни книжа. Аз също се надявах, че може да се окаже ценен, въпреки твърденията на сеньор Торес. Може би ще мога да го намеря.
Команданте Валенар неочаквано се усмихна. Извади от устата си незапалената пура, огледа крайчето й и я запали с клечка кибрит от дървената кутия на писалището.
— Бих искал да купя камъка, за който говорите.
— Интересувате се от този камък? За мен ще бъде чест да ви го подаря. Нека не говорим за покупки, команданте.
Валенар се поклони леко.
— Тогава за мен ще бъде удоволствие да ви придружа, сеньор, до магазина ви и да приема този мил подарък.
След това дръпна силно от пурата си и много любезно изведе търговеца от кабината си в зловонния централен коридор на „Алмиранте Рамирес“.