Черен лед
Шрифт:
— Пред вас е малка част от долната част на метеорита — рече Гарса и спря пред него.
Под блестящата червена повърхност, подредени в редица, бяха разположени трийсетсантиметрови в диаметър крикове с дебели, подобни на лапи крака, прикрепени с болтове върху металното крепление на пода и на стените.
— Ето ги — рече нежно Гарса, — лошите момчета, които ще осъществят повдигането. — Потупа най-близкия от криковете с ръкавицата си. — След командата ще повдигнем скалата точно с шест сантиметра. След това ще я укрепим, ще преподредим криковете и отново ще я повдигнем. Веднага щом се разкрие достатъчно пространство, ще започнем да строим шейната под камъка.
— Поставили сме петдесет на сто повече крикове, отколкото са необходими — добави Рошфор.
Лицето му се бе нашарило от студа, а носът му бе посинял.
— Тунелът е проектиран да е по-здрав, отколкото самата земна маса. Напълно безопасен е.
Той говореше много бързо, тънките му устни бяха свити в неодобрително смръщване, сякаш смяташе, че всички въпроси относно работата му щяха да бъдат не само оскърбление, а и чисто губене на време.
Гарса се извърна от метеорита и поведе групата по тунел, който се отклоняваше под прав ъгъл. Няколко по-малки тунела започваха от дясната му страна и водеха към други разкрити части на „корема“ на метеорита и към други редици крикове. След около трийсетина метра тунелът излезе на огромен подземен склад. Подът му бе утъпкан, а покривът се състоеше от кесонни плочи. Вътре бяха грижливо подредени купчини двойно Т-образни греди, ламиниран дървен материал и най-различни други строителни материали. Глин стоеше в дъното му и разговаряше тихо с някакъв техник.
— Господи — рече тихо Макфарлън. — Това място е огромно. Не мога да повярвам, че сте го изградили за два дни.
— Не искаме никой да си пъха носа в нашия склад — рече Гарса. — Ако някой инженер види всичко това, той мигновено ще разбере, че не търсим желязо. Нито пък злато. Този материал тук ще се използва за строителството на шейната — част по част, след като вдигнем метеорита и придобием по-добра представа за контурите му. Ей там са прецизните електродъгови заваръчни апарати, ацетиленови горелки, екипировка за горещо занитване и някои добри, старомодни дърводелски инструменти.
Глин дойде при тях, кимна първо на Макфарлън, после — и на Амира.
— Рейчъл, седни моля. Изглеждаш уморена.
Той посочи купчина двойно Т-образни греди като място за сядане.
— Уморена съм — усмихна се слабо тя. — И удивена.
— Горя от нетърпение да чуя доклада ви.
Макфарлън затвори очи, стисна ги и отново ги отвори.
— Още нямаме нищо черно на бяло. Ако искаш да те информираме, ще трябва да се задоволиш с устно обяснение.
Глин събра облечените си с ръкавици пръсти на куличка, кимна, а Макфарлън извади бележник с подвити краища от якето си. Всяко издишване предизвикваше облаче пара. Отвори го и прелисти набързо немалкото страници, изпълнени с бележки.
— Преди всичко искам да кажа, че това е само началото. Дванайсетте часа ни бяха достатъчни само да подраскаме по повърхността на проблема.
Глин отново кимна мълчаливо.
— Ще опиша резултатите от тестовете, но искам да те предупредя: няма да откриеш в тях голям смисъл. Започнахме с опит да установим основните свойства на метала — точка на топене, плътност, електрическо съпротивление, атомно тегло, валенция, неща от този сорт. Първо нагряхме мостра, за да открием точката на топене. Стигнахме до над петдесет хиляди градуса по Келвин 22 , при които се изпари златният субстрат. Материалът си остана твърд.
22
Нула
Глин бе полупритворил очи. Прошепна:
— Ето защо е оцелял при удара.
— Точно така — рече Амира.
— След това опитахме да използваме мас-спектрометър, за да открием атомното му тегло. Поради високата точка на топене, експериментът не сполучи. Дори и с микроскопа не успяхме да го накараме да остане достатъчно дълго в газообразно състояние, за да проведем опита.
Макфарлън прехвърли няколко страници.
— Същото се отнася и за специфичното му тегло. Микросондата не ни даде достатъчно голямо парче, за да го установим. Изглежда е химически неактивен — атакувахме го с всякакви разтворители, киселини и реактиви, които можахме да намерим в лабораторията при стайна температура и налягане, както и при високи температури и налягания. Тотално инертен. Досущ като благороден газ, само дето е твърд. Никакви електрони, които да проявят валенцията му.
— Продължавайте.
— След това го свързахме с кабели, за да установим електромагнитните му свойства. И точно тук дойде изненадата. Най-общо казано, метеоритът изглежда е свръхпроводник при стайна температура: електричеството протича през него без всякакво съпротивление. Вкарвам в него ток и той ще си циркулира там до безкрай, освен ако нещо не го принуди да излезе.
Ако се бе изненадал, Глин изобщо не показа признаци за това.
— След това го облъчихме с неутронен лъч. Това е стандартен тест за непознат материал: неутроните предизвикват материала да излъчва рентгенови лъчи, които ти казват какво има вътре в него. Но в този случай неутроните просто изчезнаха. Погълна ги. Няма ги. По същия начин реагира и на лъч протони.
Сега вече Глин повдигна вежди.
— Това е все едно да стреляш с четирийсет и четири калибров куршум магнум по лист хартия и куршумът да изчезне в хартията — рече Амира.
Глин я погледна:
— Някакво обяснение?
Тя поклати глава.
— Опитах да направя квантово-механичен анализ на онова, което може би става. Никакъв резултат. Всичко това изглежда невъзможно.
Макфарлън продължи да прелиства страниците с бележките си.
— Последният тест, който направихме, бе за дифракция на рентгеновите лъчи.
— Обясни — прошепна Глин.
— Насочваш през материала рентгенови лъчи, след това си съставяш картина на различните модели на дифракция, които се получават. Компютърът обръща обратно тези модели и ти казва какъв вид кристална решетка ги е предизвикала. Е, добре, ние получихме изключително странен модел — на практика фрактален. Рейчъл написа програма, която се опита да пресметне що за кристална решетка би предизвикала такъв модел.
— Програмата все още се опитва — рече Амира. — И навярно вече се е задръстила. Ужасни изчисления, ако изобщо могат да бъдат извършени.
— Още нещо — продължи Макфарлън. — Използвахме анализ на полуразпада, за да датираме коезита от терена. Сега сме наясно с времето, когато метеоритът е паднал: преди трийсет и два милиона години.
Докато слушаше, погледът на Глин бавно се отпусна надолу, към замръзналата земя.
— Заключения? — попита най-сетне той съвсем тихо.
— Предварителни са — уточни Макфарлън.
— Ясно.
Макфарлън пое дълбоко дъх.
— Чували ли сте за хипотетичния „остров на стабилност“ в Менделеевата таблица?