Черната призма
Шрифт:
— Ние сме лошите? След онова, което те направиха с Гаристън? — рече горчиво Корван.
— Ако преценяваме според това, какво ще се случи със Седемте сатрапии, ако спечелим — да.
Настъпи дълга тишина.
— Рано или късно ще те разкрият — каза Корван. — Трябва да си наясно с това. Не може да трае вечно.
— Не е нужно да ги заблуждаваме задълго. Няколко месеца. Достатъчно, за да затвърдим победата. Дори Спектърът да разбере, няма да ме изобличат, преди враговете ни да са смазани. После една сутрин просто няма да се събудя. Мога да приема това.
— Не е като да сме останали
— Представяш ли си Бялата да капитулира бързо?
Корван отвори уста. Затвори я.
— Не.
— Планът не е добър — каза Дазен. — Знам го. Но може би е най-малко лошият.
— Е, предполагам, че може и да загубим — рече Корван.
— Винаги си бил голям оптимист — отвърна Дазен.
Сега, шестнайсет години по-късно, Корван оттласна Гавин назад и избърса сълзите си с опакото на ръката си.
— Липсваше ми, приятелю.
— И ти на мен. Какво правиш тук, по дяволите? — попита Гавин.
Радостта от срещата се оттече от лицето на Корван.
— Дойдох да предупредя губернатора, че крал Гарадул идва насам. Войската му ще пристигне до пет дни, най-много седмица. И са пленили Карис Белодъб.
Гавин си пое рязко дъх. Карис пленена?
В момента обаче не можеше да направи нищо по въпроса, макар че това го гризеше отвътре.
— Знаех за крал Гарадул — каза той. — Но не и за… другото.
— Така и предположих. Иначе защо ще си тук.
— Мислиш, че ще нападне непосредствено след Слънцеднев?
— На другия ден — отвърна Корван. — Рутгарците ще са се изтеглили, но парийските части още няма да са слезли на брега.
Точно както предполагаше и Гавин. Това не му оставяше почти никакво време.
— Не мога да повярвам, че губернатор Красос не е чул нищо за армията на Гарадул.
— Хич и не вярвай. Знаел е — рече Корван. — Рутгарците са започнали изтеглянето си отрано. Сега са останали само малцина и ще се погрижат да се махнат от града, преди Гарадул да атакува. Защо им е да се бият, за да запазят града за парийците?
— Мръсници — изсумтя Гавин.
— А също така и страхливци и предатели. — Корван сви рамене. — Какво смяташ да правиш?
— Да задържа града.
— И как се надяваш да го постигнеш?
— Като възложа командването на някой, който има опит в загубени каузи.
Настъпи тишина, после Корван вдигна ръце.
— А, не. Не можеш да го направиш. Изключено е. Лорд Призма, аз съм вражески генерал!
— И откога победените са престанали да се присъединяват към армията на победителите?
— Не и като генерали. Не и веднага.
— Минаха шестнайсет години. А и ти си особен случай — рече Гавин. — Корван Данавис, високо уважаван и от двете страни във Войната на Лъжепризмата. Мъжът, който сложи край на войната с чест. Човек с безукорна почтеност и интелигентност. Изтече много време. Защо хората да не повярват, че сме загърбили миналото?
— Защото аз съм този, който ти остави белега на слепоочието, и ти не беше особено доволен от това. А хората на Гавин убиха жена ми.
Гавин сбърчи чело.
— Тук си прав.
— Нямаш нужда от мен — каза Корван. — Ти също не си некадърен командир, лорд Призма.
Вярно беше. Гавин наистина бе добър водач и беше наясно със способностите си. А също и със слабите си места.
— При еднакви армии и терен, и ако аз не разполагам с магия, кой от нас ще победи, Корван?
Корван сви рамене.
— Ако имаш добър помощен състав и полевите ти командири ти казват истината, мисля, че…
— Корван, аз съм Призмата. Хората не ми казват истината. Питам ги: можеш ли да направиш това и това? И те винаги отговарят с „да“. Иска им се да мислят, че като са достатъчно праведни да се подчиняват на Призмата, ще могат по някакъв магически начин да преодолеят всяко препятствие. Когато ги питам дали имат възражения срещу най-нескопосаните ми планове, мълчат. По време на войната ми трябваха месеци и няколко катастрофални провала, докато отуча армията ни от това поне донякъде. Сега не разполагаме с толкова време. — Беше нужна определена умствена нагласа, за да разбереш как точно ще реагира всяко подразделение, с какви ситуации биха могли да се справят и в какви ще се огънат. Гавин го биваше в тази работа. Беше добър в преценката си на вражеските командири, особено онези, които бе срещал, и отгатването какво биха могли да предприемат.
Но да прави мигновени преценки за разположението на вражеските сили по откъслечни разузнавателни данни и да придвижи на позиция хиляди мъже от различни части бе съвсем друга работа. Да разделиш силите си и да ги прекараш по различни пътища до една цел, под ръководството на различни командири, и да направиш така, че да пристигнат едновременно — това бе умение, което малцина притежаваха. Да насадиш в мъжете такава дисциплина, че да продължат да маневрират по време на самата битка, да прекъснат схватката на мига, макар че само с още един удар биха могли да убият противника си, и да комуникират по такъв начин, че строят да може да се разтвори само секунда преди кавалерийската атака да се вреже в редиците му — това бе почти невъзможно. Гавин умееше да се оправя с хората и магията. Корван разбираше от численост, време и тактика. И преди шестнайсет години несъмнено превъзхождаше Гавин в изкуството на заблудата. Заедно бяха неудържими.
— Разбира се, Раск изкла селото ми. — Корван го каза безизразно. Не се опитваше да се справи с яростта си от загубата на всички, които бе познавал; стъкмяваше историята, която щяха да разправят хората: „Мислех, че Призмата и генерал Данавис се мразят!“ „Така е, но Призмата имаше нужда от генерал, а селото на Данавис току-що е било изклано от крал Гарадул и той иска да си отмъсти.“
Вършеше работа. Щеше да звучи странно, но не и невероятно. Все пак бяха минали шестнайсет години.
— Значи се използваме взаимно — каза Гавин. — Аз имам нужда от тактическия ти гений, а ти — от армията ми, за да си отмъстиш. Мога да те проверявам открито, за да стане ясно, че не ти вярвам напълно.