Черната призма

Уийкс Брент

Тези думи също бяха посрещнати с протести. Улицата бе така претъпкана, че никой от хората отпред на опашката нямаше да може да си тръгне, докато онези отзад не се разотидат. Това щеше да отнеме часове.

— Какво? — извика стражът. — Да не съм го направил аз? Само се опитвам да оправя нещата! Имате ли по-добра идея?

— Имам — отвърна Гавин.

— Разбира се, умнико… Простете, лорд Призма! — каза стражът.

При тези думи през тълпата се разнесе шепот.

Гавин не му обърна внимание. Даде знак на мъжете да се дръпнат. Те се подчиниха, някои с благоговение, други с раздразнение, трети с враждебност. Той се приближи до мястото, където

фургонът се бе блъснал в стената, и каза:

— Виждам защо имате трудности. Но аз разполагам с някои допълнителни средства.

Кип, който продължаваше да стиска зелената луксинова топка и бялата плоча, осъзна, че командир Железни е изчезнал.

Но той беше грамаден. Как можеше да изчезне? Кип се огледа и най-сетне го откри. Командирът стоеше зад някакъв мъж в тълпата, чиято ръка се бе спуснала към големия нож на колана му. Огромната длан на Железни стискаше едновременно ръката на мъжа и ножа. Самият командир, извисил се над мъжа, зашепна в ухото му.

Докато говореше, онзи пребледня и цялото му тяло се отпусна.

Командир Железни го тупна дружески по рамото — при което едва не го смаза — и се приближи отново към Гавин.

— Винаги хукваш нанякъде, когато имам нужда от теб — рече Гавин.

Железни изсумтя.

Кип не можа да се сдържи.

— Струва ми се, че той току-що ти спаси… — Видя със закъснение изражението на Гавин. Той знаеше. — О. Хм. Няма значение. — „Голям умник си, Кип.“

Но Гавин вече се бе върнал към работата си.

— Трябват ми въжета. — Вдигна ръка над главата си и в нея се образува пръчка жълт луксин, която се разгъна в двете посоки, докато не стана дълга три човешки ръста. Гавин я подаде на един от смаяните работници. — Ти и ти, наместете този лост където трябва. Ще искам да избутате фургона от стената.

Мъжът кимна и двамата с другия посочен се заеха да натикат пръта колкото се може по-дълбоко между стената и фургона.

Гавин заобиколи фургона, докъдето можеше, като изстрелваше тънки струи луксин на множество места под осите. После каза на мъжете с лоста:

— Хайде.

Те се напънаха и отместиха фургона на около педя. Преброиха до три и се приготвиха да опитат отново.

— Няма нужда — каза им Гавин. — Вече ми отворихте достатъчно място. Добра работа. — И наистина, дори зад фургона имаше луксин, който го обгръщаше целия в трептяща мрежа от различни цветове, най-вече зелен и жълт.

Гавин разкърши рамене, стегна се, посочи към луксиново-каменния свод на портата и изстреля струя синьо и жълто. След броени мигове тя се втвърди в скрипец. Гавин взе намотка въже от един фермер и прати нова струя, за да прикрепи единия край на въжето към тавана. После провря останалото въже през скрипеца. Остави малко хлабина и притегли върху нея една подвижна макара, която после закачи за мрежата от луксин около фургона. Повика с жест фермера, който явно бе собственикът на фургона, и му хвърли другия край на въжето.

— Все още ще ми е нужна цялата ти помощ.

Кип преглътна тежко и каза на командир Железни, който мълчаливо наблюдаваше тълпата:

— Моля те, кажи ми, че той не измисля тези неща в движение.

— Не. Ще се изненадаш колко често се чупят фургоните, когато армията ти преследва друга армия през половината сатрапии. Виждал съм го да повдига и по-големи тежести съвсем сам. Но с доста повече макари.

Значи истинският въпрос бе защо Гавин не го направи сам. Той можеше да притегли луксин, по-добър от всяко въже. Можеше да притегли още четири макари и да направи тежестта толкова

малка, че да е в състояние да повдигне фургона без чужда помощ. Но веднага щом си зададе този въпрос, Кип разбра отговора. Гавин изграждаше връзка с жителите на града. Ако направеше всичко сам, те щяха да са смаяни, но нямаше да са част от него. А така той просто им даваше възможност да си помогнат сами. Силата му можеше да е все така потресаваща, но тази сила се намираше в тяхна служба.

Мъжете задърпаха въжетата и Гавин повика неколцина други. Когато фургонът се отдели от земята и се люшна настрани от стената, те го подпряха, така че да не се разлашка бясно и да нарани някого. Накрая овладяха люлеенето и Гавин извика:

— Добре, дръжте го така!

После се пъхна под фургона и изпълзя по гръб до счупената задна ос.

Фургонът не беше лек и мъжете трябваше да напрягат сили, за да удържат теглото му — а това бяха мъже от град, който армията на Гавин почти бе унищожила преди шестнайсет години. Въпреки това командир Железни не изглеждаше притеснен.

— Не те ли е страх, че ще го пуснат нарочно? — прошепна Кип.

— Не.

Кип обаче се страхуваше. Виж, самият Гавин не показваше никакъв страх. Хвана краищата на счупената ос и ги поднесе колкото може по-близо един до друг. Нямаше полза, те бяха усукани и огънати, но Гавин все пак ги доближи и малко по малко ги свърза с жълто. Последваха колелата на фургона. Той поправи, каквото можеше да бъде поправено, и подмени онова, което не можеше.

Измъкна се навън и даде знак на мъжете. Те спуснаха фургона и той стъпи на пътя. Триумфален вик се надигна сред помощниците. Гавин тупна фермера по рамото.

— Това ще държи около три дни, а после ще трябва да направиш истински ремонт, но дотогава ще изкара.

— Благодаря ви, господине, толкова ви благодаря! Мислех си, че ще ме линчуват. Всички тези мъже да си загубят надницата за днес. Вие ме спасихте!

Гавин се усмихна.

— Няма защо. Хайде, впрягай конете.

Чак когато видя усмивките наоколо, Кип разбра напълно какво е направил Гавин. С десет минути усилия и малко ловкост беше превърнал една дразнеща пречка в шанс да спечели на своя страна не само хората, на които е помогнал, но и всички онези, на които те ще разкажат за станалото. Невероятната история как самият лорд Призма е участвал в тежката физическа работа по повдигането, отместването и укрепването на фургона, без да го е грижа, че ще си изцапа скъпите бели дрехи, работейки рамо до рамо с тях, им предаваше някакво послание. Властник, който е готов да пролива пот заедно с тях, бе властник, който би могъл да разбере хора, вадещи хляба си с пот на челото. Беше по-лесно да се довериш на такъв човек, отколкото на някакво конте в копринени одежди, което можеше и да е обръгнало в благородническите игри, но не познаваше истинския свят.

— Ето защо рядко ще чуеш някой да го нарича император Гайл — каза тихо Железни, прочел мислите на Кип. — По сърце той не е император; той е промахос. Това не винаги е най-добрият начин да водиш една битка, но за него е единственият. Ето защо мъжете биха умрели за него.

— Тогава защо не е останал промахос? — попита Кип, като се чудеше дали този въпрос не е опасен.

— Мога да ти изброя поне десет причини. Но истината е, че не знам.

С величествен жест — който, разбира се, беше само за фасон — Гавин освободи всичкия луксин и той се разпадна с блещукане и от него остана само прах. После кимна на мъжете, които му бяха помагали, и даде знак на Кип да го последва.